Слава богу — напълно. Няма никакви следи.
Луця се осмели и попита:
— А тя?
— Какво тя?
— Ами онази жена. И тя ли ви забрави толкова лесно?
Той се засмя и тонът му явно бе саркастичен.
— Не толкова лесно. Сигурен съм, че един час след като се разделихме, тя вече не е мислила за мен.
— Значи не е обичала.
Той сви рамене.
— Тази жена изобщо не разбира какво означава думата любов, макар че устните й я произнасят по-често, отколкото други думи.
— Защо по-често?
— По простата причина, че тази дума спада към… влиза в нейната процедура. Разбирате ли? Ако си служим с тази дума само пред един човек… да. Но ако си служим, да кажем, пред десет…
— Ах, значи така — прошепна Луця.
— Впрочем едва сега виждам, че не съм имал право нищо да искам, защото аз самият не съм й давал нищо. Знаете ли, Луця, от моя страна това беше някаква смехотворна грешка. Мислех си, че вземам лекарство, а то не беше дори наркотик. Обикновена отрова.
Известно време вървяха мълчаливо, после Колски добави:
— За щастие ни следа не остана от нея.
Луця попита:
— Не разбирам само едно — какво е могло да ви подтикне към тази неприятна авантюра.
— Търсенето на наркотик именно.
— Съгласна съм, но вие можехте да изберете нещо по-добро.
— Аз наистина почти нямах опит в това отношение, да. Впрочем всичко е вече минало, което предпочитам да забравя.
— И все пак — обади се след малко Луця — тъй като ви познавам, не мога да повярвам, че с тази жена не са ви свързвали някакви, макар и не кой знае какви чувства.
Колски кимна.
— Разбира се. Но това чувство беше заблуда. Резултат на някакво самовнушение. А и на внушение. Знаете ли, удавникът и за сламка се хваща. За щастие пораженията не бяха много големи. Научиха ме само за в бъдеще да бъда по-внимателен.
Луця отдавна се досещаше, че става дума за госпожа Добранецка. Първото беше, че по онова време в писмата на Колски тя срещаше изрази, които очевидно не бяха негови, а в стила именно на госпожа Добранецка. Затова сега се радваше на отвращението, което той изпитваше към бившата си любовница. Луця винаги бе смятала, че Добранецка е зла и лукава жена, способна на много подли постъпки. Очевидно тя беше вдъхновителката на кампанията против Вилчур.
Дълбоко в душата си обаче Луця бе засегната от факта, че Колски е могъл да я обича и в същото време да има любовна история с другата. Не страдаше от мегаломания, но все пак се смяташе за много по-хубава от Добранецка, при това безспорно беше и много по-млада, без да се смята разликата в моралния облик. Чувстваше се засегната и от това, че тя самата се сравнява с нея и се сърдеше на Колски, макар да не го признаваше дори и пред себе си.
— С една дума, станали сте антифеминист? — попита тя.
— А, не. Това би било преувеличение. Във всеки случай предпочитам да не подновявам опитите да търся наркотик.
— Няма да имате нужда. Страданията ви ще минат.
Той поклати глава.
— Не. Никога няма да минат.
— В думите „никога“ и „винаги“ има много патос и само много рядко — истина.
— Какво да правя, като аз именно съм този рядък случай.
— Чудя се — каза след известно време Луця, — че вие — вие, който гледате на живота толкова трезво, не сте успели да устоите на нещо ненужно, не сте могли да се защитите от нещо, което ви носи само огорчение.
— Но аз съвсем не искам да се освобождавам от това огорчение.
— Е, в това вече няма логика.
— Може би — призна той.
Дълго вървяха мълчаливо.
— Кажете ми нещо за нея — неочаквано каза Луця. — Какво у нея ви привлече? Защо избрахте нея, а не друга?
Колски вдигна рамене.
— Не зная. Аз самият много мислих по тоя въпрос. Не намерих отговор. Единственият правилен отговор е, че не аз я избрах, а тя мен.
— И вие се поддадохте без каквато и да било защита.
— Да, госпожице. Аз нямаше какво да защитавам. Вие трябва да разберете — като отдадох всичко, което имах, и не притежавах вече нищо, аз бях учуден, че все още мога да бъда атракция за някого. За някого, особено за нея.