— Когато тръгвам за Варшава, ще ви опаковам в един куфар и ще ви взема.
— Да не би да си мислите, господин докторе, че Васил ще се съгласи? — шеговито го задяваше Донка.
— Ще го направим тихомълком и той няма да забележи.
Луця беше възмутена: закачаше се с това глупавичко момиче. Държеше се като гимназист. И какво правеха там толкова дълго? Тая хлапачка се превзема, а това явно му прави удоволствие. Направо неприлично.
Нов висок смях стресна Луця.
— Ще я науча аз нея — каза си полугласно тя.
Докато обядваха, размени с Колски само няколко напълно банални изречения, а после извика Донка в аптеката и вперила в нея строгия си поглед, каза:
— Мила моя, трябва да ти обърна внимание, че не се държиш както трябва. Днес слушах разговора ти с господин доктора в операционната. Решително — болницата не е място за флирт. За флирт и задявки. А господин докторът не е подходящ партньор за теб. Би трябвало да се засрамиш. Имаш си годеник, а закачаш други мъже. Ако господин професорът узнае, страшно ще се ядоса.
Отначало Донка широко отвори очи и се поуплаши от суровия тон на Луця, а после си помисли, че всеки би могъл да се сърди, но професорът — никога. Та нали много често и той самият се шегуваше с нея като доктор Колски. Не чувстваше никаква вина.
Но моля ви се, госпожице, аз нищо лошо… — започна тя да се защитава.
Луця я прекъсна:
— Затова именно те моля повече да не се повтаря. Това, че имаш хубаво личице, съвсем не значи, че трябва непрекъснато да стрелкаш доктора с очи. И по-рано съм забелязвала. Да. А сега разтреби тези билки. Йемьол никога нищо не подрежда. Човек наистина трябва да има нерви от желязо.
Като каза това, тя отиде в стаята си, наметна се с палтото и излезе да се разхожда сама. Нарочно мина пред прозорците на Колски, за да я види.
И не се излъга. Колски наистина я видя и въпреки че гневът, който изпитваше вчера към нея, ни най-малко не бе отслабнал, все пак реши да я настигне и да се извини, макар че нямаше никаква вина. Не можеше да понася нейната студенина.
Когато излезе в преддверието, той видя Донка. Беше се опряла на рамката на прозореца и жалостно плачеше.
— Какво ви е? — запита учудено той.
В отговор момичето зарида още по-високо. Доста време мина, преди да изтръгне от нея първите думи:
— Госпожицата… Луця… ме навика… как ли не… като че ли съм най-последната…
— За какво викаше?
— Ами, заради вас.
— Заради мен? Как така заради мен?
— Защото госпожицата, каза, че аз… че аз…
— Че какво?
— Че аз флиртувам с вас — издума Донка и отново заплака.
— Хайде, успокойте се. Що за нелепости!
— Бу-уу… — плачеше Донка. — Че аз съм ви стрелкала с очи. Бу-уу… Та нали аз нищо не съм направила. Аз, опазил ме бог.
Малко по малко се поуспокои и повтори горе-долу точно цялата реч на Луця. Той беше не само изненадан, но и засегнат. Не очакваше, че Луця ще стигне дотам да го подозира в някакви тайни похождения тук, под един и същ покрив с нея. Очевидно тя бе решила да направи престоя му в болницата абсолютно невъзможен. Защото как можеше сериозно да мисли, че флиртува с това момиче. И през ум не му е минавало. Струваше му се, че Донка е мила и симпатична и затова се шегуваше с нея, както обикновено се шегуваше във Варшава със сестрите, които обичаше. Най-неприятното в случая бе, че бе пострадала невинната Донка. Поуспокои я колкото можеше и обеща да обясни на Луця всичко. Реши наистина да поговори веднага с нея.
Досети се, че е отишла в гората и тръгна нататък. Вървя повече от четвърт час и я настигна на завоя на пътя.
Като чу стъпките му зад гърба си, тя се спря и каза:
— А, виждам, че и вие сте любител на самотните разходки.
— Съвсем не. Тъкмо ви търсех. Вие излязохте сама, дори не ме попитахте дали ще ви придружа.
— Първо — не знаех дали ще ви е приятно. И второ, предполагах, че ще си намерите по-приятна компания за разходката.