— Държах се като пансионерка. Изведнъж в мозъка й проблесна мисълта:
„Като ревнива пансионерка.“
Това беше едно толкова неочаквано откритие, че тя седна на леглото, обхваната от внезапна тревога. Разбира се, че дума не можеше да става за ревност. Що за абсурд! А всъщност кой знае дали той нямаше да си обясни постъпката й точно така. Всички нейни прояви можеха да свидетелстват именно за ревност. И то за неоснователна ревност. Тя просто му беше направила сцена!
Дълго не можа да заспи, опитваше да си спомни всички подробности в държането на Колски и се самоуспокояваше — в поведението му нямаше нищо, което да говори, че той я подозира в ревност. Изморена, тя най-после заспа, след като реши, че трябва да направи престоя му в болницата колкото може по-приятен. Та нали след няколко дена щяха да се разделят може би завинаги. Освен ако Колски не пожелаеше например да идва в Радолишки през ваканцията. Тази идея никак не беше лоша.
Седемнадесета глава
Професор Вилчур не изпрати телеграма за своето завръщане по две причини. Първо, не искаше да има приготовления по случай пристигането му и, второ, принуден беше да прави сметка на парите. Наистина напоследък беше получил от издателствата доста голяма сума за своите научни трудове, но я беше изразходвал, за да набави необходимите за болницата лекарства. А и триседмичният му престой във Вилно беше погълнал доста средства. Оставаха му само толкова, колкото за билет за влака и кола в Людвиково.
Имаше и трета причина. Най-важната може би, която Вилчур не искаше да признае. Желаеше да се появи в болницата неочаквано, та от пръв поглед да се увери как стоят нещата между Луця и Колски. Едно такова завръщане без предупреждение имаше някакъв неприятен привкус — привкус на изненада, и Вилчур предпочиташе да се оправдава пред самия себе си с икономия на средства за телеграма. Колкото за същността на нещата — той никак не се самозалъгваше. Нали бе останал във Вилно три седмици само за да улесни Луця да се сближи с Колски, за да може тя по време на отсъствието му да провери своите чувства, желания и намерения.
Разумът му подсказваше, че постъпва правилно. След бала в Ковалево, след онази паметна вечер, когато бруталните, но много правдиви думи на Юрковски бяха разтърсили съвестта на Вилчур, провалили всички планове и сразили всички надежди, след онзи ден в душата му узря решението. Неочакваното пристигане на Колски улесни реализирането на това решение. Отначало Вилчур имаше намерение под някакъв предлог да изпрати Луця във Варшава за по-дълго време. Не беше мислил точно за Колски, но и него бе имал предвид. Искаше Луця да попадне в атмосферата на големия град, в други условия и сред други хора да може да съпостави своето чувство, което наричаше любов, с реалното състояние на душата си. Искаше тя да има възможност да срещне млад мъж, с когото да се сближи, защото само така би могла да разбере, че чувствата, които изпитваше към Вилчур, никога нямаше да издържат изпитанието на времето.
За щастие пристигането на Колски даде възможност на Вилчур да избегне сложните машинации. Обстоятелствата бяха много благоприятни и той не се съмняваше, че изпитанието, на което беше подложил Луця, оставяйки я сама с Колски за повече от три седмици, ще бъде изпитание резултатно. Имаше две евентуални възможности: или Луця нямаше да се промени и тогава Вилчур щеше да има доказателство за трайността на чувствата й, или приятелството, което винаги бе изпитвала към Колски, щеше да премине в друга тоналност и да придобие друг колорит, да се задълбочи, да стане по-силно, с една дума — да стане това, което хората наричат любов.
Според професор Вилчур за втората възможност имаше много благоприятни условия. Главен неин коз беше несъмнено младостта на двамата, общите вкусове и интереси, а също и любовта на Колски. Струваше му се невероятно тези козове да не решат въпроса при създалата се ситуация, при дадените условия двамата млади, заставени от обстоятелствата, щяха по цял ден да бъдат заедно.
Но този, който би допуснал, че Вилчур се връщаше в добро настроение, щеше да се излъже. Професорът наистина предвиждаше, че ще бъде принуден да се раздели с Луця, че ще трябва да се откаже от всичките си надежди и тази мисъл ни най-малко не го радваше. Смяташе, че изпълнява дълга си, че постъпва честно, но знаеше, че с тази постъпка приключва последния раздел на своя личен живот; че съзнателно и окончателно се отказва от лично щастие.