На гарата в Людвиково намери свободна колата на един евреин от Радолишки. Мършавата кранта се влачеше крачка по крачка, така че, когато наближаваха воденицата, вече цареше полумрак. На разклона на пътя плати на евреина, взе куфара си и тръгна пеша към болницата. Вратата не беше заключена. Натисна бравата и влезе. В преддверието нямаше никого. В целия дом цареше пълна тишина, в която стъпките му отекнаха шумно. Изведнъж от стаята с болните се разнесе гласът на Донка:
— Ей, кой е там?
— Как си, Донке? Аз съм.
— Господи! Света Богородичке — отвърна му весел вик. — Върнахте се, господин професоре!
Добродушната Донка дотича в преддверието, радостна и развълнувана. Поздрави го, помогна му да си свали палтото и бързо се залови да прави чай, като непрекъснато бърбореше.
— А къде е Луця? — попита Вилчур.
— На разходка. Всеки ден ходят на разходка с господин доктора Колски и се връщат чак за вечеря. Ходят много надалеч. Понякога чак до Вицкуни.
— Ами доктор Колски не скучае ли?
Донка се засмя:
— Къде ти скука. Аз мисля, че той с удоволствие би останал и цяла година.
— Той е много приятен човек — забеляза Вилчур с привидно безразличен тон. — Донке, той харесва ли ти се?
Момичето вдигна рамене.
— Какво има да ми харесва той на мен или да не ми харесва? Та прилика ли ми е той? Аз си имам моя Васил и от други нямам нужда. А пък ако на някого се привижда, че стрелям доктора с очи, това не е вярно.
— А на кого се привижда? — любопитно попита Вилчур. — На Васил?
— Не е на Васил, а на госпожицата.
— А ти откъде знаеш, че й се привижда?
— Ами веднъж така ме навика, че не зная. Дори ме заплашваше, че ще ви се оплаче. Била съм флиртувала с господин доктора. Притрябвал ми е точно той. Нека си го държи. Нито аз съм за него, нито той за мен. Но за пръв път чувам, че е забранено и да се посмее човек. Та и вие, господин професоре, неведнъж сте се шегували с мен.
Вилчур се окашля и замислено каза:
— Разбира се, че не е забранено.
— Ето на. Знаех си аз предварително, че господин професорът няма да ми се сърди.
— На никого и никога не се сърдя, мойто момиче — въздъхна Вилчур и седна да пие готовия вече чай. — Е, освен това какво ново има? У Прокоп всички ли са здрави?
— Защо да не са здрави? Дядо всеки ден ме пита няма ли вест от вас и кога ще се върнете.
— Всеки ден ли идва тук?
— Отначало идваше, но в последно време нещо страни от госпожица Луця и не се обажда.
Вилчур се учуди:
— Защо страни?
— Ами защото не обича доктор Колски. Казва, че не знае защо сте му разрешили да остане, господин професоре. Нещо не е по вкуса на дядо. А и аз се чудя защо, тъй като той е много симпатичен. Миналата седмица, когато господин докторът искаше да наеме коне, дядо не му даде.
— А защо му бяха тези коне?
— За езда. Защото господин докторът и госпожицата често яздят. Сега наемат коне от един староверец от Нескупа, а седла вземат от седларя Войдило в градчето. Ето тук стоят — посочи тя към един ъгъл на преддверието.
Вилчур погледна и кимна.
— Наистина там са.
— А сега докторът сигурно трябва да се връща във Варшава, защото тук за него няма място. Освен ако спи тук в преддверието или в операционната. Та както виждам, от именния ден нищо няма да излезе — приключи Донка малко злобно.
— Какъв имен ден?
— Именният ден на госпожа Павлицка. Трябваше вдругиден да отидат в нейното имение. Госпожа Павлицка беше тук и лично ги покани още в понеделник. Ще има голям бал. Госпожицата дори си прави нова рокля. Такава една небесносиня, гарнирана с тюл. Ех, да можех и аз да си направя такава.
Професорът си допи чая и продължи да седи мълчаливо. Донка се суетеше из стаята и като надзърна, извика:
— Ето, ето ги! Връщат се вече. Днес като че ли по-рано. Вижте ги, господин професоре. Ще минат през плета.
Вилчур се приближи до прозореца. Наистина Колски се прехвърляше през плета, който отделяше двора от нивите. Той скочи и протегна ръце, за да помогне на Луця. Не можеше да се чуе разговорът им, но те явно се забавляваха и бяха в чудесно настроение. Поруменялото лице на Луця сияеше весело. Смееха се, гледаха се в очите, после бавно — тръгнаха към къщата ръка за ръка. От време на време се спираха и сега техният смях се чуваше ясно.