Вилчур продължи:
— Разбира се, сам по себе си въпросът за възрастта не е толкова важен, тук не става дума за сексуалния живот. Вие добре знаете, че това невинаги зависи от възрастта. Става дума за друго. За влеченията и склонностите. Те трябва да бъдат повече или по-малко сходни, за да бъдеш щастлив с една жена и за да я направиш щастлива. Няма по-голяма грешка от това — да се ожениш за момиче повече от десет години по-младо.
Колски преглътна слюнката си и запита:
— Господин професоре, вие на това мнение ли сте? Сериозно?!
— Напълно и съвсем сериозно, колега. Не протакайте, защото и тази ще ви се изплъзне. И не се бойте от съперника си. За жената трябва да се борим. Тя не е топъл хляб, който сам ще падне в отворената ви уста. А когато вече бъде ваша, помнете, че трябва да й посветите повече време, отколкото на професионалните си задължения. Това е изключително важно. И в това съм се убедил от моя собствен печален опит. Някога, когато имате желание да ме посетите, ще ви разкажа тази история. Защото аз не се съмнявам, че през лятото вие ще се отбиете тук, макар и за няколко дни.
— С най-голямо удоволствие, господин професоре — поклони се Колски объркан.
В стаята влезе Луця. Вече беше свалила престилката си и беше с тъмна вълнена рокля, с ръкоделие в ръце.
— А-а, Луця — обърна се Вилчур към лея. — Усещам веселба във въздуха. Обзалагам се, че си правите нова рокля.
— Откъде знаете? — учуди се Луця.
— Ясновидство! — тайнствено вдигайки пръст, отговори Вилчур. — Та нима селяните по тия места напразно ме смятат за магьосник? Ясновидство!
Той сви вежди и притвори очи.
— Сега, сега… Вече виждам. Тълпа танцуващи двойки. Оркестър… Ето домакинята… А ето и съпруга й… Висок, хубав… Обзалагам се… Ами, да… Сигурно е лекар. Кълна се! Това е доктор Павлицки.
Луця и Колски размениха изпълнени с учудване погледи. Накрая Луця усмихнато се провикна:
— Ама, разбира се! Професорът сигурно е срещнал Павлицки в Радолишки и от него е научил за бала.
Вилчур бурно замаха с ръка:
— Не прекъсвайте видението ми: съвсем не е в Радолишки. Виждам, виждам. Имение. Бал на село. Вдигат се някакви тостове. Да. Вдигат тост за здравето на домакинята. Нейният имен ден. Виждам ви вас. А до вас доктор Колски. Вие сякаш сте обгърната от някакви прозрачни облачета. Да. Това е тюл. Небесносин тюл. И цялата ви рокля е небесносиня.
— Но това наистина е невероятно! Откъде можете да знаете, че роклята ми ще бъде небесносиня?! Защото не може да съдите по колана, който правя. Коланът е черен. Моля, недейте повече да разпалвате любопитството ми.
Вилчур заплашително я погледна:
— Виждам, че вие се осмелявате да не вярвате в моите свръхчовешки възможности.
— Осмелявам се — кимна Луця.
— Е, тогава няма повече да предсказвам.
— Предскажете ми само още едно — не виждате ли на този бал известния хирург професор Вилчур?
Вилчур енергично поклати глава в знак на отрицание.
— Съвсем не го виждам. Пред зрението на душата ми неговата обемиста фигура се очертава ето тук в това легло, удобно излегната и потънала в укрепителен сън.
— В такъв случай и ние няма да отидем — отсече Луця.
— Да не сте посмели! Ако не отидете, ще сметна постъпката ви за лична обида. Ще ме накарате да мисля, че завръщането ми е объркало хубавите ви планове. Не се знае дали няма да избягам обратно във Вилно заради това.
След кратък спор Луця се съгласи да отиде у Павлицки. Всъщност много искаше да отиде. Знаеше, че там ще срещне Юрковски и искаше да се покаже в компанията на Колски тъкмо на него, за да му докаже, че има и млади, и хубави обожатели. И ако е избрала Вилчур, то е, защото професорът явно струва много повече и от най-хубавите и най-младите.
Въпреки че въпросът беше решен, Луця имаше угризения на съвестта, когато тръгваха, и за малко не се отказа от бала. Но тя не остана само защото професорът, изглежда, ни най-малко не се безпокоеше, че ще прекара сам вечерта. Йемьол беше отишъл в кръчмата и като че ли нямаше да се върне скоро. Държанието му показваше, че е доволен да има малко свободно време за себе си. Изпрати ги до колата, шегувайки се весело. Все пак от самотата му нищо не излезе. Веднага след като Луця и Колски тръгнаха, дойде Прокоп. Както обикновено мълчаливо кимна и влезе след Вилчур. Когато седнаха в стаята, той попита: