— Е, какво става по света?
— Както винаги — кимна Вилчур — за парче хляб хората един друг се изяждат като гладни псета. Замаяни от грижи, претрупани. Нищо ново по света.
— Дълго те нямаше обаче — каза Прокоп. — А това не е хубаво.
— Защо да не е хубаво? — погледна го Вилчур внимателно.
— Защото, знаеш ли, според мен трябва да е така: като има някой нещо — трябва да го пази. Оставиш ли си къщата и не заключиш вратата, ще те ограбят. Тукашните хора няма да го сторят, то се знае, но малко ли ги има какви ли не скитници, дето се влачат по тия места. Всичко ще ти изнесат, докато се усетиш.
Вилчур поклати глава.
— Мъдри са думите ти, Прокоп. Толкова са мъдри, че ми е трудно да ги разбера. Ето, дойдох си и нищо не ми липсва. Кажи ясно какво имаш предвид.
— Какво толкова има да казвам — измърмори Прокоп и много внимателно започна да си свива цигара.
— Всичко е наред — продължаваше Вилчур. — Заварих всичко така, както трябва да бъде. Никому нищо няма, болните са гледани добре.
— Не само болните трябва.
— Какво значи това?
Прокоп сви вежди и няколко пъти бавно поглади брадата си.
— Виж какво ще ти кажа аз на теб — ти това младото докторче вземи, та го натири час по-скоро. Не ти е притрябвал. Поседя си три седмици, че и повече, стига му толкова сега. Да се маха к чорту. Напрепуска се тук, усуква се и стига. Мислех си, че щом се върнеш, ще го изгониш, но ти си мек. Ще ми язди тук и други такива. Да си върви, откъдето е дошъл. Като го нямаше, беше по-добре. Дай му да се разбере и — вън! Туй то!
Докато говореше, старият чак се задъхваше от дълго сдържаното възмущение. Свърши, но продължи да мърмори още няколко минути.
Вилчур престорено се учуди:
— Не мога да повярвам на ушите си. Отдавна познавам доктор Колски. Много почтен лекар и много приятен човек. В нищо не мога да го упрекна. Да не би в мое отсъствие да е направил нещо лошо?
Прокоп вдигна рамене.
— Лошо, не лошо. А ти щеше да направиш по-добре, ако не беше го оставял тук.
— Хората, които е лекувал, не са се оплаквали от него.
Прокоп махна с ръка:
— Лекуването си е лекуване, а той повече гледа здравите от болните. Мислех си, че сам ще забележиш и ще сложиш край на тая работа. А ти сега ги изпращаш заедно и на някаква вечеринка.
Вилчур принудено се засмя и го потупа по рамото:
— А какво да правя, драги? Млади са и двамата са млади, нека се натанцуват. За нас с теб са приказките и топлата печка, а за тях — веселбата. Така че всичко е наред.
Прокоп поклати глава.
— Чудни работи приказваш. Аз на своята жена, особено ако беше млада, нямаше да й позволя.
— На своята?… — Вилчур махна с ръка. — Можеш да имаш своя къща, свое сако, своя крава, но жена?… Та нали и тя мисли и чувства като мен. Нали има същите права като мен. Да я задържам против волята й? Та това е затвор. Каква полза има, ако седи насила против влечението на сърцето си и мисли само как да се изтръгне и оплаква съдбата си.
— Такъв е божият закон — сурово каза Прокоп.
— Ех, приятелю. Точно за да се спазва този закон, трябва много да се мисли, преди да се свърже човек с една жена по силата на същия закон. Законът ще бъде в сила само тогава, когато потвърди онова, което са решили две сърца.
Прокоп се замисли и каза:
— А аз мислех, че вече сте го решили.
— Слава богу, още не бяхме решили — тъжно отговори Вилчур и заговори за друго, давайки на Прокоп да разбере, че повдигнатият от него въпрос му е неприятен.
В това време в гостоприемния дом на Павлицки сърдечно посрещаха гостите. Луця не се беше излъгала. Юрковски наистина изглеждаше изненадан, че тя не е дошла заедно с Вилчур. Той внимателно се вглеждаше в Колски, особено когато Колски танцуваше с Луця. Самият Юрковски демонстративно не танцуваше и често отиваше на бюфета, а после се връщаше в салона и стоеше опрян на някоя врата.
Луця танцуваше най-много с Колски. Той беше отличен партньор, а този ден беше по-мил от всякога. Беше се освободил напълно от своята замисленост, в която изпадаше от време на време преди, беше весел, спокоен, доволен и правеше впечатление на човек, който едва успява да укрие някаква необикновена радостна тайна. Луця беше в чудесно настроение. Не се смути, дори когато случайно чу мнението на един възрастен господин, който казваше на дамата до него, сочейки Луця и Колски: