— Виж каква двойка, лика-прилика.
Малко след вечерята Юрковски покани Луця за едно танго. Разбира се, нямаше повод да му откаже. Оказа се обаче, че тя все пак постъпи необмислено. Той сигурно вече беше на градус, защото още при първия тур попита недвусмислено:
— Е, как е професор Вилчур? Вкъщи ли го оставихте?
— Професорът беше изморен с безразличие отговори тя. — Не обича шумните развлечения.
— Но си е намерил достоен заместник за тях…
Луця отмина с мълчание тази забележка.
— Ама тази мисия, изглежда, ни най-малко не безпокои заместника. А професорът може и да не е бил доволен от всичко това? Какво мислите?
В гласа му ясно звънна ирония. Луця леко сви рамене и за да промени темата, каза:
— Доктор Колски е някогашен ученик и приятел на професора. А вие защо не танцувахте?
— О, аз не танцувах, защото имах такова зрелище, каквото досега не съм виждал през живота си. Трябва да гледам, за да зная за в бъдеще.
— Какво да знаете? — учуди се Луця.
— Ами да зная как изглежда една влюбена жена. Вие гледате Колски като слънчоглед, а той вас както котарак — мазно. По дяволите! Не откъсвате очи един от друг! И какви ми ги наприказвахте за професора, щом като сте влюбена в това докторче…
Луця усети, че пребледнява. Думите на Юрковски толкова я изненадаха и уплашиха, че тя дори не помисли до каква степен Юрковски нарушава общоприетите норми и се меси в нейни лични работи.
— Вие се лъжете — отговори тя. — С доктор Колски ме свързват колегиални отношения и старо приятелство. Нищо повече.
— На кого ги разправяте тия? Хубави колегиални отношения! До него вие цялата сияете. И слепият би го видял. Вие, разбира се, ще си помислите дори, че е от ревност. Така да бъде. Ревнувам. Ревността обаче не може чак толкова да ме заслепи, та да не забележа, че сте влюбена в него. Едно само не разбирам, защо тогава в Ковалево ме излъгахте, като говорехте за професора. А да не би професорът да е за съпруг, а този, младият доктор — за приятел. Чудесна шега, няма що!
Луця се опомни:
— Вие сте пиян. Бъдете така любезен и ме заведете там, където бях.
— Разбира се, че ще ви заведа. Той вече ви чака натъжен. Как можах да ви разделя за толкова дълго от любимия!
Той спря пред Колски и покланяйки се галантно на Луця, каза:
— Ето, връщам ви съкровището.
Колски, който не подозираше какво се е случило, отговори с усмивка.
— Малко са днес хората, които толкова съвестно връщат взетите в заем съкровища. Толкова съвестно и толкова бързо.
Юрковски отново се поклони прекалено галантно.
— Така реши самото съкровище, което не можеше повече да издържа без своя собственик.
Като каза това, той се обърна и излезе от салона. Колски едва сега забеляза, че Луця е развълнувана и неспокойно попита:
— Какво ви е, Луця? Какво ви е?
Тя поклати глава и отговори:
— Ах, нищо, нищо. Тук е задушно, а освен това този господин беше пиян и говореше глупости.
Кръв нахлу в лицето на Колски.
— Надявам се, че не ви е обидил?!
— Не, не. Пази боже. Да излезем оттук.
— Да намерим стая с повече въздух. Вие изглеждате толкова бледа.
Луця с готовност прие.
В коридора срещнаха Павлицки, който ги спря.
— Изморихте ли се от танците?
— Не — обясни Колски. — Госпожица Канска не се чувства много добре. Искаше малко да си почине.
— Да си почине? Ама, разбира се, аз съм на ваше разположение, колежке — извика Павлицки. — Ще ви заведа в стаята на жена ми. Ще можете дори да си полегнете на канапето.
— Нищо ми няма — възрази Луця.
Не трябваше все пак толкова категорично да упорствува. Павлицки ги заведе, в една просторна стая, която беше нещо средно между спалня и кабинет. На бюрото светеше малка настолна лампа. Нямаше никого.
— Отпочинете си тук, госпожице, и съберете сили, за да се забавлявате и по-късно — каза Павлицки. — Моля да ме извините, но трябва да се връщам при гостите.