— Много ви благодарим — кимна Колски, а когато вратата се затвори след Павлицки, той се обърна към Луця:
— Наистина защо не полегнете за малко?
Луця поклати глава и се обърна. Не можеше да го гледа. Бруталните думи на Юрковски като удар юмрук разбиха толкова трудно, толкова старателно и прецизно поставени прикрития, зад които тя искаше да скрие сама от себе си напиращото у нея чувство.
„Не е вярно, не е вярно“ — мислеше тя и трескаво го повтаряше, но голословното възражение не можеше да омаловажи онова, което стана ясно, страшно ясно.
Сега много точно видя всичко. Всичко! От началото. Беше го ревнувала от Добранецка, а после дори и от малката, от Донка. Радваше се на всеки ден, който продължаваше престоя на Колски в болницата, и се страхуваше, да, страхуваше се от момента, когато той щеше да замине. А завръщането на професора… каква подлост, каква низост… Завръщането на професора я беше изплашило.
Колко усилия й струваше да продължава да си внушава, че все още обича Вилчур и че все още иска да стане негова жена. Колко ожесточено само затваряше очи пред старостта му! Колко му беше благодарна, че не позволи на Колски да замине веднага. Крила го беше в себе си и от самата себе си. Цялата се вцепеняваше при мисълта, че професорът можеше да забележи нещо. Какво самопрезрение изпитваше само! Разкрила бе колко дребнава душа и колко слаб характер има. Поддала се беше на чувство, което трябваше да потисне и да изкорени, преди да беше станало късно. Колко низко и недостойно бе позволила на това чувство да се развие и криейки се зад разни претексти, беше го толерирала, докато то се бе разраснало в сърцето й. В същото това сърце, което бе обещала на друг.
„Обещала съм и трябва да изпълня обещанието си, дори и земята да се продъни! Дори ако трябва да умра!“ — Тези думи все по-ясно се врязваха в мисълта й. Ах, ако ставаше дума за друг! Не за професора, а за Юрковски например. Тогава никак нямаше да се колебае. Но нали тя знаеше колко самотен беше Вилчур. Да го остави, беше престъпление. Срамно би било да не удържи обещанието си.
„Трябва да остана с него и ще остана ще остана!“
Така на везните натежа нейната последна дума, дума, която тя с нищо нямаше да промени. Обърна се и погледна Колски. Внезапно сърцето й конвулсивно се сви. Каза с треперещ глас:
— Трябва да си заминете час по-скоро, да се върнете във Варшава още утре. Непременно.
— Защо, Луця? Какво се е случило? — попита изплашено той.
Тя поклати глава.
— Нищо. Нищо. Но ако изпитвате и капка добри чувства към мен, веднага ще заминете.
— Но защо?
Луця не можеше повече да издържа. Очите й се напълниха със сълзи, от гърдите й се изтръгна конвулсивно ридание. Учуден, Колски я прегърна и силно я притисна до себе си.
— Мила — повтаряше той, — успокой се, мила.
Тя обаче, не можеше да овладее риданията си. Чувстваше ръцете му, които я подкрепяха, но нямаше сили да се изтръгне от тях. Усещаше по косата си неговите нежни, сърдечни и толкова жадувани целувки. И още по-ясно осъзна, че е принудена да се откаже от тях завинаги, до края на живота си.
Колски настани Луця в един фотьойл, коленичи до нея, молейки я с колкото може по-нежни думи да се успокои. Способността й да говори постепенно се възвърна. С кърпата си той бършеше очите и страните й.
— Мила, никога няма да те оставя — говореше той. — На никого няма да те дам.
— Янко. Янко… — шепнеше тя и обгърна с ръце шията му.
Изведнъж той поривисто я привлече.
— Ти ме обичаш! Знам, че ме обичаш!
— Теб, само теб!
— Какво щастие, виждаш ли! Какво голямо щастие — казваше той с изпълнен с вълнение глас. — Ще се оженим и никога вече няма да се разделяме. Нищо няма да ни раздели. Скъпа моя, единствена моя!
Луця прехапа устни, отдръпна се и поклати глава.
— Не, Янко. Не. Обичам те, но ти знаеш, че не съм свободна, че не разполагам със себе си. Трябва и двамата да се примирим е това. Няма никакъв изход.
Той я погледна със страх.
— Не си свободна? Как да го разбирам? Какво искаш да кажеш?
— Имам задължения, от които не мога да се освободя.
Хвана я за лакътя.