— За бога, Луця! Не си ли давате сметка, че оставайки при него, вие ще зачеркнете и вашето, и моето щастие за цял живот?
Луця поклати глава.
— Зная. Но досега всички са зачерквали щастието на професора. Жена му го е напуснала заради някакъв млад ветрогон. Години наред е живял в трагична мизерия, подритван, хвърлян в затвора, а най-после, когато си възвърна паметта, стана прицел на най-срамни клевети, най-подли подмолни постъпки, най-отвратителни интриги. Лишиха го от състоянието и поста му, изтикаха го от столицата! Даже родната му дъщеря почти го е забравила. Не, Янко. Не. Предпочитам да умра, отколкото да се озова сред всички тези хора, които за неговото великодушие, за безграничната му доброта и благородство са му се отплатили с подлост. Ако не разберете това, наистина ще ме убедите, че сте коравосърдечен и че ние с вас никога няма да намерим общ език.
В гласа й звънна горчивина, а Колски сведе глава и след малко каза:
— Разбирам. Как може да не разбирам. Само че не мога да се примиря.
В стаята влезе Павлицки:
— Е, как се чувствате, драга колежке? По-добре ли сте? — топло попита той.
— Знаете ли, неприятно ми е, че ви създавам грижи, но наистина се чувствам неособено добре. Явно през последните дни съм се преуморила.
— Ах, вината е моя — каза Павлицки. — През последните дни поизоставих болницата. Тържествено обещавам да се поправя. Жалко, че не се чувствате добре, защото ей сега ще започне котильонът.
Луця тъжно му се усмихна:
— Много съжалявам, че не мога да участвам. Бъдете така добър, моля ви, и се разпоредете да впрягат.
След кратки любезни уговорки Павлицки се съгласи и отиде да нареди.
Четвърт час по-късно те вече седяха в колата, завити с дебели наметала. Нощта беше тъмна. Железните обковки на колелата тракаха по замръзналите буци из пътя. Коларят размахваше от време на време камшика и ненужно пришпорваше конете, които и без това се носеха в прекрасен тръс.
Не продумваха. Само Колски пъхна ръка в ръкава на Луця и мълчаливо стискаше китката и.
В болницата беше тъмно. Само мъждукащият пламък на маслената лампа слабо осветяваше прозореца на болничната стая. Като се стараеха да стъпват колкото може по-тихо, те влязоха в преддверието и тук свалиха наметалата.
— Лека нощ — протегна ръка Луця.
Той искаше да я прегърне и целуне, но тя с решителен жест се заслони:
— Не. Не бива. И, моля ви, заминете утре.
Нейният шепот звучеше като че ли естествено, но в очите й се появиха сълзи.
— Луця, Луця! — стисна ръката й Колски.
— Лека нощ. Вземете лампата. Аз ще се оправя и в тъмното.
Колски влезе в стаята си, седна и се замисли. Твърде добре познаваше Луця, за да не знае, че тя не променя много лесно решенията си. След като изслуша аргументите й, си даде сметка, че няма да може да я убеди. Съзнателно бе направила една безумна стъпка: осъждаше и него, и себе си на отричане от щастието, на сив, безцветен живот, на вечна горчивина. Но той не можеше да намери достатъчно убедителни аргументи, за да я отклони от това й решение.
Остатъка от нощта прекара, като палеше цигара от цигара и обмисляше безнадеждната ситуация. На разсъмване стана и започна да си прибира багажа. Трябваше да се съобрази с молбата на Луця. Той и сам разбираше, че е редно да замине колкото може по-бързо. След закуска щеше да отиде във воденицата и да помоли за кола до гарата. Не можеше повече да издържа в тази стая, сложи си палтото и излезе да се поразходи.
Беше студено, а всичко наоколо — дървета, плетища, покриви и земята — беше плътно покрито със слана! На изток върху синьо-зеленото небе блестяха първите пурпурни ивици. Денят обещаваше да бъде хубав и студен. Колски сви към езерата. Още не бяха замръзнали. Само край бреговете, тук-там в плитчините, стъклисто се очертаваше ледена ивица. Стигна до края на второто езеро, а когато започна да се връща, видя ивица бял дим над комина на болницата. Донка сигурно вече беше отишла и приготвяше закуската.
На терасата срещна професора.
— Добър ден, колега — поздрави го Вилчур. — Какъв чудесен изгрев. Виждам, че обичате ранните самотни разходки. Почуках на вратата ви и надникнах. Какво е това? Защо сте си събрали багажа?