Вилчур запали цигара и млъкна. Луця постепенно възвърна равновесието си. След дълго мълчание каза:
— Никога няма да си го простя. Никога.
— Но какво, дете мое? Тази любов ли? Тази щастлива любов, която спаси и вас, и мен от погрешната стъпка?… Трябва да я благославяме. Сега да поговорим по някои практически въпроси. Ето, Колски наистина трябва вече да се връща във Варшава. Най-добре ще направите да заминете заедно. Смятам, че ще успеете да съберете багажа си до довечера. А утре ще заминете рано сутринта.
Луця отново бурно заплака:
— Защо, защо искате да се освободите от мен толкова бързо? Вие сигурно ме презирате!
— Що за глупости — ядоса се Вилчур. — Как може да говорите такива безсмислици, скъпа Луця! Просто искам вие двамата да се свържете колкото може по-скоро и смятам, че колкото по-скоро заминете, толкова по-добре е и по други съображения — както вие, така и Колски, а и аз трябва да имаме малко време да свикнем с новата ситуация, да я осмислим. Заминавайте утре.
— Утре, като тръгвам, сигурно ще ми се пръсне сърцето — извика отчаяно Луця.
Стоеше насред стаята, потънала в сълзи и съвсем съкрушена. Вилчур я прегърна, притегли я към себе си и заговори:
— Тихо, мило дете… Тихо. И за мен раздялата няма да е лека. Но какво да се прави. Налага се.
На вратата се почука. Наистина беше Донка, попита дали да слага вече за обяд. Вилчур й каза да почака още малко, а той самият отиде в амбулаторията, където намери Колски. Заговори, без да го гледа в очите:
— Помолих ви, колега, да останете още. Вие сигурно сте се досетили за какво става въпрос.
— Да — тихо отговори Колски.
— Ето, Луця ще замине заедно с вас… Знам, че се обичате и искрено ви желая щастие…
Той млъкна. Колски стоеше блед като платно и не беше в състояние дума да продума.
— Решихме — каза Вилчур след дълго мълчание, — че утре рано заминавате. Така ще бъде най-добре. А сега, колега, позволете ми да ви поднеса моите благопожелания. Ще имате съпруга, която няма цена. Да ви даде бог…
И не можа да довърши. Излезе от амбулаторията и се върна в стаята си. Луця вече не беше там. Тежко се отпусна на леглото и подпря глава. Дълго, часове наред седя неподвижно.
Този ден в болницата никой не обядва. Едва привечер Луця с помощта на Донка започна да събира багажа си. Вечерята поднесоха в преддверието. Вилчур бе принуден да доведе Луця почти насила. Настроението беше мрачно. Само Йемьол редеше дългите си монолози, преструвайки се, че нищо не забелязва. Към края на вечерята Луця се разплака и избяга в стаята си. През цялата нощ не затвори очи. Вилчур също не спа. А когато сутринта излезе, приличаше на човек, прекарал тежка болест.
В осем часа пред терасата на болницата дойде кола с ритли, на която Васил с помощта на Колски нареждаше нещата на Луця. Макар че новината за нейното заминаване още вчера бе стигнала до воденицата, никой, освен Васил, който трябваше да я закара на гарата, не дойде да се сбогува с нея.
Когато всичко вече беше готово, Вилчур още веднъж прегърна Луця и й пожела щастие. И двамата не можеха да сдържат сълзите си. Колски седеше в колата и нетърпеливо поглеждаше часовника си. Васил помогна на Луця да седне до него. Той самият скочи на предната седалка, замахна с камшика над гърбовете на конете и колата, потегли по селския път към шосето.
На терасата останаха Вилчур и Йемьол. Когато колата изчезна зад завоя, Йемьол каза:
— Е, заминаха.
— Заминаха — обади се след кратко мълчание Вилчур. — Всички заминават. Всички. И ти ще заминеш.
Йемьол поклати глава.
— Няма да замина. Ще остана. Какво искаш? Обикнах те. Обикнах те затова, че си глупав, Цезарю.
Вилчур се усмихна.
— Глупав… — повтори той.
— Да. Какво е глупостта на днешно време, когато разумът съществува, за да създава зло, ако не върховно добро? А какво може да бъде добро, ако не мъдростта? Животът става парадокс. Тогава може би е много мъдро, че ти, carissime, живееш, за да даряваш с щастие другите.
— Може и за това да съм създаден — замислено каза Вилчур.
— Ти живееш за другите, другите за себе си, само аз не зная за кого и защо живея… От много години търся отговор, търся отговора на този въпрос на дъното на всяка бутилка. И не го намирам… Явно не мога да попадна на съответната бутилка. Но ти не се тревожи! Ще дойде и нейният ред… Ще я гаврътна и в последната глътка ще позная истината.