— Не говори такива работи — спокойно отвърна Антони. — Какво ли не сполетява хората и пак живеят…
— Живеят? А защо… Защо да гния като някой пън?
— Защо пък да гниеш…
— А каква полза? Нито на другите, нито на себе си съм потрябвал. И все така ще е. Лежа тук и си мисля. И разбрах: няма спасение.
— Остави тия глупости — измърмори Антони, криейки вълнението си. — Млад си още.
— Какво като съм млад? За какво ми е младостта, щом не мога да стъпя на краката си. Да бях стар, както и да е… А това е божие наказание за греховете на баща ми? Аз ли да ги изкупувам? Защо аз… Да не би аз да съм отнел дела на чичо си… Не! Не аз! А баща ми. Защо аз да съм сакат…
Антони сведе очи. Просто не можеше да гледа това хубаво момче, почти дете, така отчаяно.
— Мисли си за нещо друго — рече той неуверено.
— За какво друго мога да мисля, за какво? Погледна ли си краката, предпочитам да не съм се раждал! Ето виж ги!
Дръпна одеялото, с което бе завит.
Отънелите му крака, неестествено слаби, бяха покрити по пищялите с удебелявания и розови белези, още незавехнали.
Васил продължаваше да говори, но Антони Кошиба не го чуваше, не схващаше думите му. Гледаше в захлас. Чувствуваше, че нещо странно става с него. Гледаше така, сякаш някога бе виждал подобно нещо и че така трябва да бъде. Непреодолима сила го накара да се наведе над момчето. Протегна ръце и започна да опипва коленете и пищялите. Дебелите му мазолести пръсти безпогрешно и умело усещаха с леко натисване по отпуснатите мускули на сакатия изкривяванията на лошо зарасналите кости.
Дишаше тежко, като при голямо усилие. Бореше се с мислите си. Ами да, да, невероятно ясно го разбираше. Чисто и просто костите са зараснали лошо. Това не бива да е така. Тук също. Естествено!
Изправи се и изтри с ръкав потта от челото си. Очите му горяха и беше така пребледнял, че Васил го попита:
— Какво ти е?
— Чакай, Васил — обади се Антони с ненадейно пресипнал глас, — преди колко време падна и си счупи краката?
— Пети месец… Ама…
— Пети ли? И ги наместиха?
— Наместиха ги. Докторът от града, от Радолишки.
— И какво?
— И каза, че ще оздравея. Бинтова ми краката в дъсчици. Два месеца лежах, а като ги свали…
— Тогава какво?
— Тогава каза, че вече не можел да ми помогне. Така били счупени, че нямало спасение.
— Няма ли?
— Аха! Баща ми искаше да ме откара чак до Вилно, в болницата. Но докторът рече, че нямало смисъл, тъй като и господ не можел да ми помогне.
Антони се засмя.
— Не е вярно.
— Как да не е вярно? — затрепери гласът на Васил.
— Ей така, не е вярно. Ето, размърдай си пръстите!… Виждаш ли… Не е вярно! Ако не можеше да ги движиш, тогава — край. А стъпалата?
— Не мога — намръщи се Васил, — боли.
— Боли ли?… Трябва да боли. Значи е добре.
Сви вежди и се замисли. Най-сетне каза уверено:
— Краката ти трябва да се счупят отново и костите да се наместят правилно. Както трябва да си бъдат. И ще оздравееш. Ако не можеше да си движиш пръстите, оправяне няма, а така ще могат.
Васил го гледаше учудено.
— А ти, Антони, откъде знаеш?
— Откъде ли?… — поколеба се Антони. — Не зная откъде. Но не е трудно. Ето виж. Тук е зараснало накриво, ей тука също, а на този крак е още по-лошо. Тук костта е пукната сигурно чак до коляното.
Натисна и попита:
— Боли ли?
— Много.
— Виждаш ли. И тук трябва да е същото!…
Сакатият чак изпъшка под натиска на пръста.
Антони се усмихна.
— Видя ли?… Тук трябва да се разрежат кожата и мускулите. А после с чукче… или с трионче. И да се наместят.
Антони, обикновено спокоен, дори флегматичен, сега беше се променил неузнаваемо. Оживено обясняваше на Васил, че не бива да се губи време, да се направи час по-скоро.
— Доктор Павлицки няма да се съгласи — тръсна глава Васил. — Казал ли е веднъж нещо, после хич не ще и да чуе. Да отидем пък до Вилно?
Целият трепереше от надеждата, която събуди у него Антони, и го гледаше неспокойно.