— Само нашият професор може да се реши на такова нещо… Показа на какво е способен — въодушеви се госпожица Яновичувна.
— Хайде да не преувеличаваме — обади се доктор Добранецки. — Невинаги пациентите ми са лордове и милионери, невинаги са шейсетгодишни, но историята познава редица успешни операции на сърцето. Дори историята на нашата медицина. Варшавският хирург доктор Крайевски стана световноизвестен тъкмо с такава операция. И то преди трийсет години!
В кабинета се събраха още няколко души от персонала на клиниката и когато след малко се появи професорът, го обсипаха с поздравления.
Слушаше ги с усмивка на задоволство върху широкото румено лице, но крадешком поглеждаше часовника. Минаха обаче още двайсетина минути, преди да се качи на голямата си черна лимузина.
— Вкъщи — подхвърли на шофьора и се настани удобно.
Умората бързо отшумяваше. Беше здрав и силен и въпреки че поради пълнотата си изглеждаше по-възрастен, беше всъщност само на четирийсет и три години, а се чувствуваше още по-млад. Понякога просто като хлапак. Премяташе се по килима или играеше на криеница с малката Мариола, за да достави удоволствие не само на нея, но и на себе си.
Беата не можеше да го разбере и загледаше ли се в него в такива моменти, в очите й се четеше смущение и уплаха.
— Рафал — казваше, — ами ако види някой!
— Току-виж ме наели в детска градина — отговаряше той със смях.
Всъщност в такива моменти му ставаше някак болно. Беата без съмнение бе най-добрата жена в света. Сигурно го обичаше. Защо обаче се отнасяше към него с това ненужно уважение, едва ли не благоговение. В грижовността и вниманието й имаше нещо като свещенодействие. В първите години предполагаше, че изпитва страх от него и правеше всичко, за да го разсее. Разказваше й какви ли не смешки за себе си, доверяваше й грешките си, безславните студентски приключения, мъчеше се да избие от главата й всяка мисъл, че я превъзхожда с нещо. Напротив, на всяка крачка подчертаваше, че живее и работи само за нея и че само тя му носи щастие. То си беше и самата истина.
Обичаше Беата до полуда и знаеше, че тя му се отплаща със същата обич, макар и тиха и не така импулсивна. Винаги бе сдържана и нежна като цвете. Винаги намираше блага дума и усмивка за него. И щеше да си мисли, че не може да бъде друга, ако не беше я виждал неведнъж и дваж в младежка компания, не забелязала, че я наблюдава, жизнерадостна, заливаща се мине-немине в звънък смях, духовита и кокетна. Какво ли не правеше, за да я убеди, че той повече от другите, и от най-младите, е готов да се забавлява безгрижно, но напразно. С течение на времето се примири с това, отказа се от желанието да увеличи и без това огромното си щастие.
Така дойде осмата годишнина от сватбата им, осмата годишнина от техния съвместен живот, непомрачен ни веднъж от каквото и да е спречкване, маловажен спор или дори сянка на недоверие, затова пък многократно озаряван от хиляди мигове и часове на радост, ласки, признания…
Признания… Всъщност само той споделяше своите чувства, мисли, планове. Беата не умееше да го прави или пък духовният й живот беше прекалено цялостен, прекалено прост… Може би прекалено — Вилчур се упрекна за това определение — прекалено беден. Сметна, че с това си хрумване оскърбява Беата, онеправдава я. А дори и така да беше, сърцето му още повече се изпълваше с нежност.
— Потискам я — мислеше си той, — зашеметявам я със своето „аз“. Тя е толкова интелигентна и така изтънчена. Оттук са чувствителността и опасението й да не би нейните проблеми да ми се струват дребни, всекидневни, сиви.
След този си извод той се стараеше да я възнагради за обидното неравенство. Обграждаше я с внимание и се вълнуваше от най-дребните домашни проблеми, интересуваше се от тоалетите и парфюмите й, въодушевяваше се от всеки проект за развлечение или за нови мебели в детската стая и го обмисляше с такъв интерес, сякаш се отнасяше за нещо наистина важно.
За него си беше важно, по-важно от всичко, щом вярваше, че щастието трябва най-старателно да се пази, и разбираше, че малкото откраднати от работата часове, които може да посвети на Беата, трябва да бъдат изпълнени с богато съдържание и много топлота.
Колата спря пред красива бяла вила, най-хубавата без съмнение на Алеята на люляците и една от най-изисканите във Варшава.
Професор Вилчур изскочи, без да чака шофьорът да му отвори вратата, пое от ръцете му кутията с коженото палто, бързо пресече тротоара и пътеката, сам отключи вратата и безшумно я затвори. Искаше да изненада Беата, както беше си наумил още преди час, когато, наведен над отворения гръден кош на оперирания, наблюдаваше сложно сплетените аорти и вени.