— Няма нужда да ходиш във Вилно — отвърна ядосано Антони. — Никой не трябва. Сам! Сам ще го направя!
— Ти ли? — вече с пълно недоверие извика Васил.
— Точно така, аз. И ще видиш, че ще ходиш както някога.
— Откъде накъде ще можеш? Та това е операция. Трябва да си учил, за да ги знаеш тия работи. Правил ли си го досега?
Антони се намръщи. Не можеше да преодолее странното желание, просто нещо го караше да отстоява намерението си. Същевременно обаче разбираше, че няма да се съгласят, няма да позволят, няма да му повярват. Никога, разбира се, не се е занимавал с лечение, а още по-малко с наместване на счупени крака. Много занаяти беше усвоил в дългогодишното си странствуване, но знаеше със сигурност, че никога никого не беше лекувал. Сега се чудеше сам на себе си каква е тази сигурност, тази убеденост да твърди, че недъгът на Васил може да се излекува. Чудеше се, но това не променяше ни най-малко убеждението му, нито го разколебаваше.
Антони Кошиба не обичаше лъжата. Но беше готов да прибегне към нея, само и само да постигне целта си.
— Дали съм го правил ли? — вдигна рамене. — Много пъти съм го правил. Ще го направя и на тебе и ти ще оздравееш! Умно момче си и ще склониш.
Вратата се открехна и Наталка викна:
— Антони, ела да вечеряме! А на тебе, Василко, в леглото ли да ти донесем?
— Няма да ям — озъби й се Васил нетърпеливо, ядосан, че е прекъснала толкова важен разговор. — Махай се, Наталка!
Заразпитва отново Антони и го пусна едва когато от пруста се разнесе припреният глас на майка му.
След два дни старият Прокоп извика Антони. Седеше пред воденицата и пущаше дим от лулата си.
— Какви си ги наприказвал ти, Антони, на моя Васил? — обади се замислено. — Че можел да се излекува.
— Истината му казах.
— Каква е тази истина?
— Че аз мога да оправя краката му.
— Как така можеш?
— Трябва да се разреже кожата, костите да се счупят и отново да се наместят. Лошо са зараснали.
Старият плю, поглади побелялата си брада и махна с ръка.
— Я, стига. Самият доктор каза, че нищо не може да помогне, та ти, глупавият, неукият ще го оправиш?… Вярно е, че разбираш от разни майсторлъци. Не го отричам. И щеше да е грехота… но с човешкото тяло не е толкова просто. Трябва да знаеш къде коя кост е, къде коя жилка, коя до коя трябва да е, какво значение имат. Нали и аз коля я прасе, я теле например. Толкова неща има, че не можеш да им хванеш края. И какво всъщност е?… Добиче. А човекът е къде-къде по-тънка работа. Трябва да я разбираш. Това да не ти е вършачката, я, че да й развинтиш винтчетата и другите й там чаркове, да ги наредиш на земята, после хайде обратно, сглобиш, смажеш и завършее по-добре отпреди. Трябва да го можеш, училище трябва, наука си е то.
— Както искаш — вдигна рамене Антони. — Да не би да настоявам, а? Казвам, че мога, защото се е случвало да спасявам хора, и ще сполуча. Някога да си ме чул да приказвам на вятъра?
Старият мълчеше.
— Случило ли се е да кажа, че мога нещо, а после да съм го развалил?
Мелник кимна.
— Което е вярно, вярно е! Грях ще е да го отричам! Бива си те и не мога да се оплача от тебе. Но сега става дума за сина ми. Сам разбираш. За единствения, който ми е останал.
— Искаш значи цял живот да го гледаш сакат, така ли? Че аз и друго ще ти кажа — по-добре няма да стане, а много по-зле. Останали са парченца счупена кост. Сам ще ги напипаш. Наука, викаш, трябвало. Опитал си я науката. Нали докторът от града е учен. А какво е направил?
— Щом ученият не се е справил, неукият тук няма работа. Освен — поколеба се той. — Освен да го откарам до Вилно, в болницата. Но разноски колкото щеш, а кой знае ще помогне ли…
— Няма никакви разноски да има. И грош няма да ми платиш. Не настоявам, Прокоп, повтарям ти, не настоявам. От добро сърце, от добри чувства към всички щях да го направя. Ако се страхуваш Васил да не умре или да се поболее по-лошо, трябва две неща да знаеш. Първо, прав ще си да ме убиеш дори. Няма да се браня. А ако щеш, и до края на живота си даром ще ти слугувам. Какво да правя! Жал ми е за момчето, а зная, че ще му помогна. И още нещо, ти чувал ли си, Прокоп, какви мисли му минават през главата?
— Какви мисли?
— Ами такива, да сложел край на живота си.
— Тю-ю-ю, не предизвиквай дявола — трепна Мелник.