— Не го предизвиквам. Ама той, Василко, все това си мисли. И на мене го е казвал, и на други. Питай Зоня или Агата.
— В името на отца и сина!…
— Ти, Прокоп, не намесвай бога — добави ядосано Антони, — защото всички разправят, че твоето нещастие с децата е наказание божие за мъките на брат ти…
— Кой го казва?! — изръмжа старият.
— Ами кой?… Кой?… Всички. Всички наоколо. Пък ако искаш да знаеш, и синът ти го казва. Защо, вика, аз трябва да страдам, цял живот сакат заради греха на баща ми?…
Настъпи мълчание. Прокоп сведе глава и сякаш се вдърви. Вятърът леко развяваше дългата бяла коса и брадата му.
— Божичко, смили се. Смили се, боже — тихо прошепна.
Изведнъж Антони се почувствува неловко. Как можа да изрече в лицето на горкия старец най-болезненото обвинение! Поиска да смекчи казаното и започна кротко:
— Сигурно е измислица това, дето го приказват… Никой не може да знае какво е отсъдил бог. А Васил е още млад и глупав. Това аз не го вярвам.
Старият не помръдна.
— Не го вярвам — продължи Антони. — А най-доброто доказателство е, че синът ти може да се излекува, и ще го излекувам. Помисли, Прокоп, какво ти казвам, защото само доброто ти мисля, а зная, че и ти не ми мислиш лошото. Помисли си какво ще бъде, когато напук на всички приказки Васил оздравее, започне да ходи като другите, залови се за работа? Ще има на кого да оставиш воденицата и на стари години отмяна ще имаш, и родното ти чедо ще се грижи за тебе. Сам помисли, няма ли да затворят уста клюкарите, видят ли Васил здрав?
Мелник тежко се надигна от пъна и погледна Антони. Неспокойните му очи искряха.
— Слушай, Антони, можеш ли да се закълнеш, че момчето ще оживее?
— Заклевам се! — отговори сериозно.
— Ела тогава.
Тръгна мълчаливо напред. Надникна по стаите. Нямаше никого. В ъгъла пред иконата мъждукаше малкото пламъче на кандилото.
Прокоп свали иконата от гвоздея, тържествено я вдигна над главата си и рече:
— Заклевам се…
— Заклевам се… — повтори Антони.
— В името на светата пречиста дева…
— В името на светата пречиста дева.
— И на Христа Спасителя…
— И на Христа Спасителя — повтори Антони и за да потвърди клетвата си, целуна иконата, която Прокоп му подаде.
Всичко трябваше да стане в пълна тайна. Прокоп Мелник не искаше да се разгласи предварително и из околността да тръгнат отново приказките за прогонения брат и божието наказание, насочено срещу потомството му. Въпреки клетвата на Антони Кошиба, въпреки изключителното доверие към него воденичарят все пак се боеше да не загуби сина си.
Затова дори на най-близките си не съобщи подробности.
Според плана на Антони на следващия ден жените трябваше да почистят пристройката. Запалиха печката там, занесоха кофа вода, двете най-големи тенджерки и постелите на Васил и Антони.
На жените и на другия ратай Прокоп каза само следното:
— Антони знаел начин да лекува и ще лекува там Василко.
През това време Антони си подбра инструментите: чукче и малък трион, лъска ги с натрошена тухла, докато блеснаха, и им пригоди дръжки. После намери едно длето и два ножа. Дълго ги наточва, но тъй като не излизаше от бараката, никой не можеше да го види. Никой не знаеше и това, че си издяла две вдлъбнати дъски.
Рано сутринта Прокоп отиде до градчето и като се върна, му занесе в пристройката някакви пакети. Беше памук и йод. Бинтовете сам си ги приготви от два чаршафа.
Вечерта пренесоха Васил и двамата заедно прекараха нощта в пристройката. Там имаше просторна стая с три прозореца и голяма тъмна ниша. Леглото на Васил сложиха в стаята. Нишата зае Антони. Както и в голямата стая на къщата, тук край стените имаше одър, а в ъгъла голяма маса.
Васил не можеше да заспи. Току разпитваше Антони за разни подробности.
— Да беше поспал малко — скара му се накрая Антони. — Да не си жена, та толкова те е страх от болка?!
— Не ме е страх от болка. Ти пък. Ще видиш. Няма да гъкна. За едно само те моля, не обръщай внимание на болката. Ще издържа. Стига да се оправя.
— Ще се оправиш.
На разсъмване воденицата заработи както обикновено. С тази разлика, че двете млади жени трябваше да заемат мястото на Антони.