— Каква стана тя, Прокоп — правеха си шеги селяните, — женорята мелницата да ти въртят?
Но Прокоп не отговаряше на шегите им. Не му беше до тях. Вършеше си работата, а наум редеше молитва след молитва.
В това време слънцето се измъкна от мъглите, виснали на хоризонта, и заля света с топла ведрина. В пристройката стана съвсем светло.
Антони, който отдавна шеташе, си мърмореше нещо под носа. Васил го следеше с поглед и си мълчеше. Този брадат великан му изглеждаше необикновен, тайнствен и опасен човек. В държанието, в припряността му, във внезапните кратки размисли, в подсмихванията и в смръщените му вежди имаше нещо, което будеше суеверен страх. Васил знаеше, че сега никой няма да се отбие тук и е предоставен единствено на негова милост. Освен това му беше ясно, че никакви молби нямаше да помогнат и че Антони за нищо на света не ще отстъпи от замисленото. Искаше му се да вика за помощ, но не се решаваше. Гледаше като омагьосан непонятните действия на Антони: как пусна инструментите във врящата вода, как се омота с един чаршаф, как подреди на столчето навитите бинтове… Как отнякъде извади въженце…
Хрумна му на Василко, че така сигурно изглежда палачът, преди да заизмъчва някого. Затова се изненада, когато внезапно чу над главата си топъл и сърдечен глас, толкова различен от обикновения тон на Антони.
Навел се бе над него ведър и дружелюбен:
— Хайде, приятелю, смелост, бъди мъж! Ще трябва да се поизмъчиш, за да бъдеш отново здрав юнак. Всичко ще мине добре. Хайде, хвани се за мене.
Вдигна го на ръце и го сложи на масата.
— Ето виждаш ли — продължи, — знам си аз, че си храбър, ще стиснеш зъби и глас няма да издадеш. Но може, без да искаш, да трепнеш, затова трябва да те вържа. Че едно трепване може да развали всичко. Съгласен ли си?
— Връзвай — прошепна Васил.
— И не поглеждай насам. Гледай към тавана или през прозореца облачетата по небето.
Спокойният му глас поуспокои нервите на Васил. Усещаше как въжетата здраво го стягат, сега беше така яко привързан към масата, че не можеше да помръдне. Погледна крадешком и видя, че Антони е запретнал високо ръкави и мие ръцете си в гореща вода.
После издрънча инструмент, още секунда и на десния крак усети нещо като две бързи докосвания на разпалена до червено тел. Още две… Болката ставаше все по-остра. Васил стисна зъби с всички сили, очите му се насълзиха. Струваше му се, че минават часове, а болката продължаваше да расте… Най-сетне през стиснатите му зъби се изтръгна сподавен, продължителен вой:
— Ааааа…
Изведнъж силен удар се стовари върху болното място на крака. Болката беше толкова чудовищна, че сякаш огън пламна в костния му мозък и стегна мускулите в предсмъртна конвулсия. В очите му заплуваха сребърни кръгчета.
— Умирам — помисли и загуби съзнание.
Когато се свести, първото му усещане беше вкусът на водка в устата. Чувствуваше се крайно изнемощял. Не можеше да повдигне клепачи, не можеше да осъзнае къде е и какво се е случило с него. После усети тютюнев дим и започна да дочува някакъв шепот. Двама души разговаряха. Да, позна гласовете на баща си и на Антони.
С мъка отвори очи. След малко те свикнаха със светлината. Отсреща на пейката, вперил очи в него, седеше баща му. Редом бе седнал Антони.
— Отвори си очите — каза баща му. — Синко, Василко! Господ е добър за нас, грешните! Да е благословено името му вовеки веков! Синко, жив ли си? Жив си, а?…
— Защо да не е жив — приближи се Антони до леглото. — Жив е и трябва да оздравее.
— Намести ли ми краката? — шепнешком попита Васил.
— Че как иначе. Всичко мина добре. Много са изпотрошени, а докторът само ти е навредил. Сега ще трябва да лежиш спокойно. Всичко трябва да зарасне.
— И ще… ще ходя?…
— Ще ходиш.
— Като другите ли?
— Като всички.
Васил отново затвори очи.
— Заспа — обясни Антони. — Нека спи. Сънят дава сили.
Седма глава
След седмица температурата на Васил спадна и апетитът му се възвърна. С надеждата се възстанови и доброто му настроение. По време на превръзките се кривеше от болка, но се шегуваше. Антони сам се грижеше за него, но когато работата във воденицата беше повече, болния наглеждаха жените.