От тях тайна не можеше да се опази и сигурно затова мълвата за операцията се разнесе наоколо. Ту един, ту друг приятел или познат на Васил се отбиваше пътьом да размени по някоя дума с него. Примъкваха се и любопитни жени да подочуят нещо, че да има кого да одумват. Само Антони избягваха и зърнеха ли го в стаята, веднага изчезваха.
Така минаха октомври, ноември, декември. На Бъдни вечер Васил започна да моли Антони да му позволи да опита силите си. Но Антони само му се сопна ядосано.
— Лежи и да не си посмял да пипнеш шините! Аз ще ти кажа кога!
Едва в края на януари заяви, че е време да се свалят превръзките. Цялото семейство искаше да присъствува, но не пусна никого. Сам беше много развълнуван и ръцете му трепереха, когато развиваше бинтовете.
Краката на Васил бяха отънели още повече, мускулите им бяха съвсем отпуснати. Но раните бяха зараснали добре, а най-важното — бяха изчезнали подутините и изкривяванията.
Антони внимателно, сантиметър по сантиметър, опипваше костите през отънялата кожа. Беше затворил очи, сякаш му пречеха. Най-сетне въздъхна и избоботи:
— Размърдай си пръстите… А сега внимателно стъпалата… Боли ли?…
— Не, не ме боли — отвърна, задъхан от вълнение Васил.
— А сега опитай да сгънеш коляното…
— Страх ме е.
— Смело, хайде!
Васил изпълни заповедта и погледна с просълзени очи Антони:
— Мога да го сгъна! Мога!
— Чакай, не бързай. Сега повдигни леко крака… ха така, а сега другия…
С усилие, треперещ от вълнение, Васил изпълняваше нужните движения.
— А сега се завий и лежи. Още седмица ще полежиш. После ще почнеш да ставаш.
— Антони!
— Какво?
— Значи… значи… ще мога да ходя?…
— Като мене. Но не веднага. Ще трябва да се учиш. Отначало ще си като малко дете, краката няма да те държат.
Така и беше. Чак две седмици след свалянето на превръзките Васил успя да обиколи стаята без бастун. Тогава Антони събра цялото семейство в пристройката. Дойдоха Прокоп и Агата, двете млади жени и Наталка.
Васил седеше на леглото напълно облечен и чакаше. Когато всички се събраха, стана и обиколи стаята с бавни и плахи, но сигурни крачки. Застана в средата и се разсмя.
Тогава жените ревнаха и така занареждаха, сякаш се бе случило най-голямото нещастие. Майка Агата прегърна сина си и цялата се тресеше от плач. Само старият Прокоп стоеше неподвижно, но по мустаците и брадата му се стичаха сълзи.
Жените продължаваха да се смеят и плачат, а той кимна на Антони.
— Върви с мене.
Излязоха от пристройката, заобиколиха къщата и влязоха в пруста.
— Давай си шапката — нареди Прокоп.
Взе я и изчезна в стаята. Нямаше го десетина минути. Изведнъж вратата се отвори. Старецът носеше шапката с две ръце. Подаде я на Антони.
— Дръж! Истински царски империали. Ще ти стигнат за цял живот. Доброто, дето ми стори, не се плаща с пари, но това мога, това ти давам. Вземай!
Антони го изгледа, после шапката: беше почти пълна е дребни златни монети.
— Ти какво, Прокоп? — отстъпи крачка назад. — Какво правиш? Полудя ли?
— Вземай — повтори Мелник.
— Че защо са ми?! Не ми трябват. Недей така, Прокоп… За парѝ ли, мислиш, го направих?… От човещина, заради добрината ти. И от жалост към момчето.
— Вземай, вземай.
— Няма да ги взема — отвърна решително Антони.
— Защо?…
— Богатство не ми трябва на мен. Няма да ги взема!
— Бог ми е свидетел, от все сърце ти ги давам. Не ми се свидят.
— Аз пък от все сърце ти благодаря. Благодаря, Прокоп, за щедростта ти, но не ми трябват. Хляб имам, колкото за тютюн и дрехи ще припечеля, защо са ми?!
Мелник се замисли.
— Давам ти ги — каза най-сетне, — не щеш. Твоя си работа. Не мога да те накарам насила. Ама така не може! Ти какво, благодарността ми ли не приемаш? Искаш хората с пръст да ме сочат, че не съм се отплатил за такава добрина?… Не си прав, не е по християнски, човешко не е. Щом златото не вземаш, друго приеми. Бъди ми гост. Живей с нас като роден син. Ако някога поискаш да помогнеш във воденицата или в стопанството, помагай, ако не искаш, недей. Живей все едно си при баща си.