Антони кимна.
— Добре ми е при тебе, Прокоп, и ще остана. Но хляб даром няма да ям. Докато съм здрав и имам сили, от работа няма да се откажа, че то без работа живот ли е? А на тебе сполай ти за доброто сърце.
По този въпрос повече не разговаряха. И всичко си остана постарому. Само че сега на масата майка Агата винаги даваше на Антони отделна чиния и сама му избираше най-тлъстите мръвки.
Следващия петък, когато във воденицата имаше най-много хора, Васил излезе на двора с късо ново кожухче, висока каракулена шапка и ботуши с лачени кончови. Вървеше пред очите на всички, все едно нищо не е било. Селяните чак зяпнаха от почуда и се забутаха с лакът, защото никой не вярваше на приказките на жените, че работникът на Прокоп Мелник Антони Кошиба, някакъв си пришълец отдалече, по чудо излекувал недъга на Васил.
Както всички дотогава разправяха за нещастието на Васил, изведнъж заговориха за изцелението му. Приказваше се в Бернати и Радолишки, във Вицкуни и Нескупа, в Побереже и Гумниски. А оттам мълвата се понасяше нататък, чак до именията на Ромейкови и Кунцевичови, до големите села край Ручейница, пък и още по-далеч. По-малко хора занимаваше това, защото бяха далеко, но тук никой не забравяше необикновеното изцеление във воденицата.
Затова когато в края на февруари на сечището в Чумската гора падаща бреза затиснала един селянин от Нескупа, Фьодорчук, съседите му решили да го откарат във воденицата, при Антони Кошиба… Едва дишаше, като пристигнаха. От устата му течеше кръв и дори беше престанал да охка.
Антони беше тръгнал с чувал трици за хамбара, когато шейната, теглена от дребно шкембесто конче, спря пред воденицата.
— Спасявай го, братко — провикна се един от староверците. — Дърво премаза съседа ни. Четири дечица кръгли сираци ще остави, че миналата година погребахме майка им.
Излезе Прокоп и те го замолиха да се застъпи.
— Твоя син излекува, нека и Фьодорчук спаси.
— Не е моя работа, добри хора — отвърна Прокоп твърдо, — нито мога да му забраня, нито да му наредя. Той си знае.
В това време Антони отърси ръце от брашното и приклекна в снега до шейната.
— Внимателно го вдигнете — рече подир малко — и го носете след мен.
След като излекува Васил, Антони остана да живее в пристройката. Там му беше по-удобно, пък и без друго стоеше празна. Занесоха Фьодорчук там.
До вечерта Антони се занимава с пострадалия, а вечерта отиде в кухнята, където чакаха нескупските селяни.
— Слава богу — рече, — вашият съсед е як мъж и гръбнакът му е останал здрав. Само шест ребра и едната му ключица са счупени. Карайте го вкъщи и да лежи, докато престане да плюе кръв. Започне ли да кашля, нека смуче лед. Нищо горещо не му давайте. И да не движи лявата си ръка. Ще зарасне. След десетина дни пратете човек да ме вземе, ще дойда да го видя.
— А няма ли да умре?
— Не съм пророк — вдигна рамене Антони, — но мисля, че ако изпълните всичко, което ви казвам, ще се оправи.
Взеха Фьодорчук и си отидоха. Но не минаха и десет дни, когато пак от Нескупа докараха нов пациент. Ратаят на един стопанин сякъл лед на реката, при едно замахване се подхлъзнал и с брадвата разсякъл ходилото си почти до костта. Дали брадвата е била ръждясала, или от цървула мръсотия някаква е влязла, но кракът започнал бързо да почернява. Самият ранен разбираше, че е гангренясал.
Антони само поклати глава и рече:
— Тук вече не мога да помогна. Кракът е загубен.
— Поне живота ми спасявай — молеше се клетникът.
— Кракът трябва да се отреже ей тук, на това място — показа Антони над коляното. — Ще останеш сакат за цял живот и ще има да ме проклинаш. Току-виж, речеш, че е имало и друг начин.
— Кълна ти се, братко, спасявай ми живота. Сам виждам черните петна. Гангрена е.
— Както искаш — съгласи се Антони, като размисли.
Операцията беше много болезнена и така изтощи болния, че няколко дни и дума не можеше да става да се кара вкъщи. Но вече нямаше опасност за живота му.
След тези случаи славата на Антони Кошиба се разнесе още повече. Почти всеки ден започнаха да идват болни с разни оплаквания. На един очите гноясали и божия свят не виждал, друг пък кашлица го задушавала. Имаше и такива, които сами не знаеха какво им е, усещали отпадналост и толкоз.