Антони не помагаше на всички. Някои веднага отпращаше с думите, че за болестта им нямало лек. На други нареждаше различно: или торба с горещ пясък да си слагат на корема, или да не солят яденето и да не ядат месо, а на трети — да пият запарки и отвари от разни билки. И някак така се случваше, че който бе получил съвет от него, все оздравяваше, ако не напълно, то поне му олекваше.
В околността имаше неколцина знахари. В Печки при граф Зантофт един стар овчар лекуваше червен вятър и болни зъби, но и от други болести разбираше. Една жена, Великова, от махалата Нове Ошедле имаше лек за лишеи и леко раждане; черковният слуга на Радолишки лекуваше от глисти и спираше кръвоизливи. Но всички те караха болните да четат някакви молитви или тайни заклинания, правеха над главите им някакви знаци или им даваха амулети.
А новият знахар, Антони от воденицата, нищо такова не правеше. Попита, погледа, опипа, после като омагьосан се заразхожда из стаята, затърка силно чело, върти очи и изведнъж каже как трябва да се лекува страданието.
Много спореха по тези места кой знахар лекува по-добре. В едно отношение Антони Кошиба превъзхождаше останалите: не вземаше парѝ. Ако болният донасяше парче масло, някое пиле, торба боб, някой и друг лакът домашно платно или къделя вълна, приемаше ги и скромно благодареше, но и нищо да не носеха, пак ги лекуваше. Понякога раздаваше на бедните това-онова, а останалото отиваше в Мелниковия килер. На самия Антони малко му трябваше: стигаше му да има тютюн, чифт ютени ботуши и по някоя дреха на гърба си. За него беше достатъчно това, дето печелеше във воденицата, защото продължаваше да си работи, макар Прокоп от благодарност за сина си и заради нещата, които Антони им даваше, да го увещаваше да престане.
А напливът от пациенти растеше. Имаше дни, когато Антони не можеше и по час да откъсне за воденицата. Пред вратата му чакаха десет, че и повече каруци с тежко болни. Онези, които можеха да ходят, идваха пеш, освен ако живееха далеко, защото и такива имаше доста.
По ъглите, в нишата, пруста и в самата стая растяха купищата подаръци, защото майка Агата се съгласяваше да взема само нещата за ядене, а платното, вълната, ленът, овчите и телешките кожи, перушината, а преди всичко билките, единственото, на което Антони беше ненаситен, бяха на камари.
— На кочина е заприличало при тебе от тия боклуци — казваше широкобедрата Зоня, подпряла ръце на хълбоците, — какво ли няма, като у евреин. Че кажи да ти разтребя… И подът трябва да се почисти…
— Ами — махна с ръка той. — И така ми е добре.
— Няма да е зле и прозорците да се измият — добави тя.
— Нищо им няма.
— Мъж без женска ръка е като градина без плет.
Антони мълчеше с надеждата, че не отговаря ли, Зоня ще постои, постои като друг път и ще си отиде. Той дори я обичаше, ценеше нейната доброжелателност, но предпочиташе да бъде сам.
Този път обаче Зоня не отстъпваше.
— Ти, Антони, си оправен мъж. Само че не си знаеш сметката. Ехе, какво богатство можеш да натрупаш, стига да поискаш. Толкова народ идва при тебе. По християнски е да помагаш на болните, то се знае. Беден ли е, може и даром, но червата ми се преобръщат, когато от богаташи като Дулейко от Бернати вземаш само едно късо кожухче. Да му беше поискал, той и крава щеше да ти даде. Голяма пара можеш да натрупаш.
— Не ми трябват пари — вдигна рамене. — Не съм останал гладен и жаден, а за кого да събирам.
— Сам си виновен.
— За какво?
— Че нямаш за кого. Трябва да си имаш жена. И деца.
— Стар съм вече — смотолеви той уклончиво.
Зоня се ухили.
— Стар бил. Всяка би дошла.
— Ще мина и без това.
— И аз бих дошла. Истина ти казвам. Бих дошла.
Антони бързо обърна гръб и промърмори:
— Я остави тези глупости.
— Защо да са глупости… Какво си мислиш?! Не минава и месец, без някой да не ме поиска. Не съм чак толкова изпаднала, нищо че съм вдовица. Миналата неделя нали видя, от Вицкуни дойдоха старият Баран и градинарят Шивек. Искаха ме за младия Мишчонек. Ама аз не го ща, макар да е по-млад от мене, пък и сума земя ще му остави баща му. Но не го ща и толкоз. Такъв мъж не искам. А за тебе, само да кажеш, веднага съм готова. И ако искаш да знаеш, и Прокоп ще се радва…