— Как така?! — подскочи докторът разгневен. — Пратили са те за знахаря?
— За знахаря.
— Господин Киякович май бърза да отиде на оня свят.
— За бързане, не бърза. Защото казват, че ако те лекувал този знахар, болката ти изведнъж изчезвала.
Лекарят избухна.
— Що за невежество! Що за невежество! Не разбирате ли бе, хора, че един обикновен глупак, който няма понятие не само от медицина, но и от анатомия, е опасен за човешкия живот?!
— Знам ли — измънка кочияшът.
— Ей сега ще ти обясня. Да предположим, че най-хубавият ти кон се разболее. Ти при кого ще отидеш? При ветеринарния лекар или при първия срещнат глупак, който не може да различи къде е опашката и къде — главата на коня?
Игнаци се засмя.
— Че кой пък няма да ги различи… А и що ми трябва да предполагам, че конят ми ще се разболее?… Грижи ли се човек за коня си, а конят си го бива, що му трябва да предполага болести, да не чува дяволът.
Доктор Павлицки махна с ръка, но след малко пак се обади:
— Виждаш ли, стигнал ти е умът да не ходиш за знахар, а при мене да дойдеш.
— Какво да правя? Върна ли се с празна кола, боят не ми мърда. Помислих, помислих и си рекох: щом оня не ще, ще взема да ида при господин доктора.
— Кой не ще?
— Ами оня… знахарят от воденицата.
— Как така не ще?
— Ами не ще. Аз, вика, нямам време да ходя по къщите на вашите господари, вика. Не видиш ли, вика, колко болни хора чакат… Тъй ми рече, а аз гледам наистина сума и народ. Като на пазарен ден. Тогава му викам, господарят, викам, ще ти плати повече от всички тия, дето са се събрали, стига само да му помогнеш. А той: щом е болен господарят ти, да дойде като другите. А парѝ не ми трябват… Какво можех да сторя?… Обърнах конете и толкоз. Знаех си отпреди, че той парѝ не взема.
— Но продукти взема — викна Павлицки.
— Не, и продукти не взема! Виж, масло, яйца или салам. Не е той от хитрите.
Лекарят стисна зъби. Когато пристигна в имението, ни най-малко не укори господин Киякович, но на връщане накара Игнаци да отбие към воденицата.
Пред воденицата, по-скоро на двора, пред пристройката, имаше петнайсетина каруци. Разпрегнатите коне скубваха от време на време сено. В колите лежаха болни. Седем-осем селяни, насядали върху гредите до обора, пушеха цигари.
— Къде е този… знахар? — провикна се доктор Павлицки.
Единият от мъжете стана и посочи вратата.
— В стаята, господине!…
Лекарят скочи от двуколката и блъсна вратата. Още в пруста го лъхна неприятната миризма на ютени ботуши, катран и кисело зеле. В стаята беше непоносимо задушно. Купища вещи и мръсотия се търкаляха по пода, по прозорците, навсякъде… Предвижданията на лекаря се оправдаха. До стената седеше жена с явни признаци на жълтеница. Грамаден широкоплещест брадат мъж с прошарена коса се бе навел над масата и смесваше върху мръсна кърпа някакви сушени билки.
— Ти ли си знахарят? — попита рязко доктор Павлицки.
— Аз съм работник във воденицата — кратко отвърна Антони и погледна недоволно новодошлия.
— Но се осмеляваш да лекуваш! Да тровиш хората! Знаеш ли, че за такова нещо се отива в затвор?!
— Какво искате и кой сте? — попита спокойно знахарят.
— Аз съм лекар, доктор по медицина. И не си въобразявай, че ще търпя ти да тровиш народа.
Знахарят свърши с билките, върза ги в кърпата, подаде вързопчето на жената с думите:
— Две щипки на четвърт вода и както казах: да се пие горещо. На гладно, половината сутрин, другата половина вечер. Разбра ли?
— Разбрах.
— Хайде, сбогом.
Женицата благодари и пъшкайки, излезе. Знахарят седна на пейката и се обърна към лекаря:
— Та кого съм отровил, господине?
— Всички тровиш!
— Не е вярно, господине. Нито един не е умрял.
— Не е умрял ли?! Но ще умре! Тровиш бавно организмите им. Това е престъпление! Разбираш ли? Престъпление! И аз няма да го допусна! Нямам право да си затварям очите. В такава мръсотия, в такава смрад? По ръцете ти има повече зараза, отколкото в цяла инфекциозна болница!
Той се огледа с отвращение.
— Помни какво ти казвам: ако не преустановиш престъпната си практика, ще те вкарат в затвора!