Выбрать главу

Един ден във воденицата пристигна пътуващ търговец. Разтвори вързопите, а цялото семейство се струпа и започна да се чуди на съдържанието им. Какво ли нямаше там! И тънки фабрични платна, и пъстри басми, и кожени градски чанти, и гривни, и разни гердани. Истинско богатство.

Жените писукаха, дъхът им спираше от захлас, всичко оглеждаха, мереха, опипваха. И ожесточено се пазаряха, а никак не им беше лесно, защото търговецът вземаше не само пари, но и лен, вълна, сушени гъби, мед.

Антони наблюдаваше отстрани, а когато жените най-сетне се успокоиха, и той надзърна във вързопите. Не рови дълго. Избра парче копринен плат за рокля и една широка сребърна гривна с някакви зелени стъкълца. Сума ленени чилета и голяма къделя вълна трябваше да даде на търговеца за тях.

Зоня чак на петна стана — захласна се в сделката. Не се съмняваше, че са за нея. Олга пък беше убедена, че Антони ги купува за Наталка.

Но и двете се лъжеха. На другия ден по пладне знахарят потегли към градчето с вързоп под мишницата. И двете го видяха през прозореца и по-избухливата Зоня започна да кълне:

— За оная стара крастава жаба, за оная крава! Дано краката си да строши, дано!

Но Антони стигна до градчето здрав и читав. Погледна през прозореца в магазина и тъй като вътре имаше някаква жена, изчака да си тръгне и чак тогава влезе. Госпожица Мариша го посрещна сърдечно както винаги:

— Времето е чудесно, чичо! Топло, сякаш е лято.

Кой знае защо, му викаше чичо. Така си бе наумила. Другите млади момичета из този край се страхуваха от Антони, а тя не изпитваше никакъв страх. Напротив, вярваше в добротата му и възмутено протестираше винаги, когато някой намекваше, че знахарят във воденицата си имал вземане-даване с дявола.

— Който се е свързал със злия дух — казваше тя, — причинява злини на хората и живее непочтено. А за знахаря никой не може лоша дума да каже.

Няма видими причини едно човешко същество да изпитва симпатии към друго. Това идва неизвестно откъде, от въздуха, тоест отвън. И Мариша не знаеше защо обикна знахаря. Стигаше й радостта, отбиеше ли се в магазина. Този ден радостта й беше още по-голяма, защото имаше една молба към него.

— Колко хубаво, че дойдохте, чичо Антони — каза тя усмихната. — Искам да злоупотребя с добрината ви.

— Как така да злоупотребите, госпожице?

— Първо ми обещайте, че ще изпълните онова, за което ще ви помоля.

Той поглади брада и я погледна в очите.

— Всичко, което е по силите ми.

— Горещо благодаря! Тук, на Кошчелна, живее една старица. Много е бедна. Напоследък краката й така отекоха, че не може да ходи. Моля ви, отбийте се при нея и я посъветвайте какво да прави.

— Добре — усмихна се той. — Ще отида, макар че аз не ходя по къщите. Но нищо не се прави даром.

— Тя е много бедна — започна смутено Мариша.

— Не става дума за нея — прекъсна я той, — за отплата вие трябва да ми направите удоволствие да приемете този подарък.

И той остави пакета на тезгяха.

— Какво е това? — изненада се тя.

— Вижте го. Не е много, но ще свърши някаква работа.

Тя разви пакета и се изчерви.

— Плат… И гривна…

— Носете ги със здраве и радост.

Тя поклати глава.

— Не мога да ги приема. Не, не! Как така?… Защо ми правите такива подаръци?

— Ще ми откажете ли? — попита тихо.

— Но как мога да приема… И защо?

— Бъдете така добра, госпожице. Вземете ги. Роклята и украшението ще ви свършат някаква работа, а за мене ще е голяма радост. Все едно давам част от сърцето си. Не бива да отказвате. От благодарност го правя. От благодарност, че като се отбия тук, някак ми поолеква.

— Но това сигурно е скъпо!

— Какво значи скъпо — махна той с ръка. — Нали знаете, че аз нямам нужда от нищо… тоест… така си мислех доскоро, че нищо не ми трябва, а излиза, че и аз си имам приумици, ще ми се това-онова… Ето на̀, наумих си, че трябва да си имам някого, някоя добра душа, та сетя ли се за нея, по-леко да ми стане на сърцето. Остарявам вече. А на стари години човек търси топлинка. Вас ви обикнах искрено. Хайде, вземете! Не е важен подаръкът, а че е от сърце. Вземете! И двамата сме самотни, но моята самота е по-лоша, защото съм стар. Позволете ми поне от време на време да покажа някак, че ви желая доброто.