Момичето беше трогнато. Протегна ръце към него и стисна силно големите му, отрудени длани.
— Благодаря, много благодаря, чичо Антони. Не съм го заслужила, но благодаря.
Когато вечерта се върна вкъщи, показа подаръците на госпожа Шкопкова.
— Колко е добър, госпожо — рече. — Каква съм му аз, чуждо момиче. Неудобно ми беше да ги приема, но знаех, че отказът ми много ще го натъжи.
— Я виж ти — поклати глава Шкопкова. — Внимавай да не се сбъдне предсказанието ти.
— Какво предсказание?
— Че щял да се ожени за тебе.
Мариша се разсмя.
— Какво говорите! Личи, че не го познавате! Той е възрастен и такива неща и през ум не му минават. А всъщност — натърти тя — сигурно е по-добър от мнозина млади.
И думите й бяха почти искрени. Почти, защото познаваше един млад мъж, който много й харесваше. Познанството им започна също в магазинчето, но отдавна, преди две години. Беше младият Чински, синът на собственика на Людвиково. Цяла година го нямаше. Следваше инженерство. Но лятото прекарваше винаги в Людвиково и често прескачаше до Радолишки. Понякога с родителите си с автомобила или с красива каляска и тогава изтичваше само за миг до магазина на госпожа Шкопкова, друг път сам на кон или с мотоциклета. И се застояваше с часове в магазина.
Младежът беше пъргав, буен и толкова хубав, че втори като него Мариша не бе виждала в живота си. Висок, строен, мургав, с бронзов загар. Само очите му бяха сини като нейните, иначе щеше да прилича на циганин. При това беше енергичен, весел, шумен, влезеше ли, сякаш изпълваше целия магазин. Смееше се, пееше нови мелодии (много хубаво пееше!), показваше й разни фокуси. Веднъж дори скочи с изпънати крака върху тезгяха и предизвика възмущението на шофьора, който тъкмо бе дошъл да го взима.
Но тя най-много обичаше да й разказва. Беше още млад, само със седем години по-голям от нея, но, божичко, какво ли не беше видял, къде ли не беше успял да отиде! Бе обиколил почти цяла Европа. Бил е в Америка и на разни екзотични острови. И как разказваше! А имаше какво да разказва, защото с буйния си характер се излагаше на какви ли не приключения. Сипеше ги едно след друго като из ведро.
Може би щеше да го подозира, че си ги измисля, ако в цялата околност не се говореше за неговите авантюри и ако не беше всеизвестно колко неприятности има старият Чински със сина си. Веднъж на панаира в Радолишки влязъл с коня в кръчмата и там се скарал с младия Жарновски от Велишково, след което се дуелирали. Друг път спрял влака сред полето, като запалил голям огън върху релсите. Какво ли не приказваха в околията за него, но нямаше нищо, което да го очерня или да го кара да се срамува.
Освен историите по женската част. Говореше се, че не прощавал на никоя, че флиртувал с всяка срещната и че не една си е изплакала очите заради него.
Но Мариша не вярваше на клюките. Не им вярваше по две причини. Първо, не искаше да вярва, и второ, имаше доказателства. Господин Лешек не обръщаше внимание на жените. Самата тя го беше наблюдавала. Колкото пъти останеше по-дълго в магазина, всички местни красавици се изреждаха да влизат. Мернеха ли коня или мотоциклета му пред магазина, като луди тичаха към къщи, издокарваха се с най-хубавите си рокли, навиваха си букли, слагаха си най-красивата шапка и пристигаха я за пощенски картички, я за пликове или листа за писма.
На Мариша й ставаше смешно, понеже младият Чински изобщо не ги поглеждаше.
— Вие привличате клиенти, господин Лешек — казваше му тя, когато оставаха отново сами. — Госпожа Шкопкова трябва да ви бъде благодарна.
— Ако дойде още една, ще й се изплезя! — заканваше се той и се правеше на ядосан.
Не щеш ли, само след пет минути цъфна жената на аптекаря. Беше наконтена като за бал и парфюмирана така, че в магазина просто не се дишаше. Чински наистина не се изплези, но без да му мисли много, направи нещо още по-лошо: закиха. И като започна да киха, не спря, докато напарфюмираната дама, пламнала от гняв, почти в несвяст, не излетя като стрела от магазина.
Оттогава тя така намрази Мариша, че колкото пъти срещнеше госпожа Шкопкова, я уверяваше, че докато в магазина работи това отвратително момиче, нямало за пукнат грош покупка да направи.
Госпожа Шкопкова се безпокоеше от загубата на една клиентка, дори смъмри Мариша, без сама да знае защо, ей така, за всеки случай, но не я уволни.