Жената на аптекаря, макар и вече на години, беше безспорно красива. Но господин Лешек не обръщаше внимание и на по-млади, дори на такива, които се обличаха елегантно и бяха от добри семейства, като племенницата на свещеника, дъщерята на пътния инженер или госпожица Павлицка, сестрата на лекаря. Това, разбира се, ласкаеше Мариша. Ласкаеше я още повече, че Лешек беше ужасно горделив, нещо, което тя смяташе за голям негов недостатък. Докато с нея се държеше непринудено и весело, с другите беше рязък и надменен. Разговаряше като с равни само с богатите земевладелци от околността, на останалите гледаше отвисоко. Често повтаряше, че майка му е от графски род, а баща му имал магнатско, сенаторско потекло и че в цялото воеводство, като се изключат Радживилови и Тишкевичови, никои други нямали право да си вирят носа повече от Чински.
Веднъж Мариша не издържа и му каза с иронична усмивка:
— Гледката е много забавна: такъв млад, високопоставен господин да вири нос, за да се хареса на някаква си бедна продавачка.
Тогава той се смути и започна да я уверява, че изобщо не е имал подобно намерение.
— Госпожице Мариша, не мислете, че съм чак толкова глупав сноб.
— Не мисля — отвърна хладно тя. — Затова пък си мисля, че много тактично подчертавате обществената разлика, която съществува между вас и мене.
— Госпожице Мариша!
— … и благоволението, което ми оказвате, като губите ценното си време в разговори с една глуповата и бедна продавачка в малко градче…
— Госпожице Мариша! Вие ще ме подлудите!
— Нямам такова намерение, господине. Мой дълг е да бъда любезна с клиентите. И затова сега моля да ме извините, защото трябва да помета магазина, а прахът може да навреди на скъпоценното ви здраве, да не говорим за лондонския ви костюм.
— И това го казвате вие? — скочи той пребледнял.
— Да, господине.
— Госпожице Мариша!
— Може би желаете да ви опаковам още нещо? — наведе се тя над тезгяха с престорена усмивка.
Чински с все сила шибна ботуша си с камшика.
— Сам ще се опаковам и ще се пратя по дяволите! Сбогом! Скоро няма да ме видите!
— На добър път…
— По дяволите! — изруга той.
Излетя от магазина, скочи на седлото и подкара коня направо в галоп. Тя видя през прозореца как профуча като луд по непавирания площад Независимост, вдигайки облаци прах.
Седна и се замисли. Чувствуваше, че е постъпила правилно, този горделивец си заслужаваше подобен урок, но въпреки това й беше мъчно.
— Няма да го видя скоро… Сигурно никога — въздъхна. — Е, така да е. Може би е по-добре.
На следващия ден в осем, когато дойде да отвори магазина, пред вратата вече чакаше горският пазач от Людвиково. Носеше писмо. В писмото младият Чински пишеше, че цялата му ваканция била провалена, и то заради нея, че не е очаквал такова нещо, че най-погрешно е разбрала намеренията му, че е твърде огорчен и обиден, но понеже и той се бил държал неучтиво, смятал за свой дълг да й се извини.
„За да удавя горчивите спомени — пишеше в заключение, — заминавам за Вилно и така ще пия, че сигурно ще ме вземат дяволите, както самата вие пожелахте.“
— Ще има ли отговор, госпожице? — попита горският.
Тя се замисли. Не, защо да му пише? Кому е нужно всичко това?
— Отговор няма да има — рече. — Предайте на господаря си, че му пожелавам всичко хубаво.
Минаха три седмици, а Чински не се появи. Беше й мъчничко, дори си гадаеше дали ще се върне и ще се отбие в магазина. Тогава получи телеграма. Не можеше да повярва на очите си: беше първата телеграма в живота й. Беше изпратена от Криница и гласеше:
„Светът е скучен стоп, животът нищо не струва стоп, жената на аптекаря още ли се парфюмира стоп, вие сте най-хубавото момиче в централна Европа стоп, жалко стоп.
След три дни в Радолишки запърпори мотоциклетът, възвестявайки на цялото градче, че младият Чински се е завърнал в родния край. Мариша едва смогна да се погледне в огледалото и да поправи косата си и той беше вече в магазина.
Всъщност тя му беше много благодарна, че дойде, но не го показа. Страхуваше се, да не би да си помисли, че държи на неговото присъствие. Това отново го ядоса и провали очакваната мила среща.