След няколко общи фрази той каза:
— Вие осъждате моя снобизъм, но снобите имат едно положително качество: те съумяват да бъдат любезни, дори когато нямат особено желание.
Искаше й се да го увери, че в отношението й към него няма място за принудена любезност, че със завръщането си и с мислите за нея там, в Криница, й е доставил голяма радост… Но вместо това процеди:
— Зная, че вашата любезност е именно от такова естество.
Той я стрелна с омраза.
— О, да! Имате право!…
— Не се съмнявам.
— Толкова по-добре.
— Единственото, което ме учудва, е, че полагате усилия.
Той се засмя подигравателно, поне на него му се искаше да бъде така.
— О, съвсем не. Става от само себе си. Виждате ли, възпитанието е вкоренило у мене формите на приличие в общуването с хората…
Момичето наведе глава.
— Възхищавам ви се.
Той рязко й обърна гръб. Не виждаше лицето му, но беше сигурна, че стиска зъби.
За пореден път най-горещо желаеше да се помирят. Разбираше, че сега трябва да каже нещо мило, че не е справедлива с него, че наистина повече няма да се върне, ако не чуе от нея дружелюбна дума. Разбираше го, но не можеше да се признае за победена.
— Сбогом, госпожице — каза той и без да чака отговор, бързо излезе.
Мариша не се разплака само защото в същия момент в магазина влезе някаква клиентка.
Всичко това се случи миналата година. До края на ваканцията той нито веднъж не се появи в Радолишки. После дойде зима, дълга зима, а след нея пролетта. За младия Чински, както винаги, се чуваше от време на време по някоя клюка, до Мариша стигаше една или друга вест. Говореше се, че бил на практика в чужбина. Щял да се жени за някаква баронеса от Познанско, родителите й дори били направили посещение в Людвиково.
Мариша приемаше всичко това доста безразлично. Винаги си бе давала сметка, че не може да храни никакви надежди по отношение на младия Чински. Освен това като че му беше и малко сърдита.
През зимата в Радолишки пристигна кино. Инсталираха го под навеса на пожарната охрана, където въпреки пронизващия студ не липсваше публика и трите вечери. Прожектираха американски филми и госпожа Шкопкова, макар и да беше слушала проповедите, в които се порицаваше развратът на висшето общество, показван по филмите, реши да види най-сетне със собствените си очи този разврат и да прецени до каква степен е възмутителен. Страхуваше се, че много неща няма да разбере, затова взе със себе си Мариша както заради образованието й, така и заради факта, че вече беше гледала филми.
Мариша наистина беше ходила на кино в по-големите градчета Браслав и Швенчани, но тогава беше още дете. Сега тя вече разсъждаваше върху съдържанието на филмите и единият особено много й хареса. Това беше историята на селско момиче, на което никой в родния край не обръща внимание. Минава за подплашено, бедно създание. Но когато попада в големия град, в един огромен магазин с хиляди клиенти дневно, я вижда и се влюбва в нея известен и богат художник, който съумява да оцени красотата, чара и човешките й достойнства.
— Да — мислеше меланхолично Мариша. — Това може да е възможно в големия град, но ако си беше останала на село, тежко̀ й.
А за себе си знаеше, че никога няма да се измъкне оттука. Щом е така… кой би могъл да бъде мъжът, който ще я обикне и вземе за жена?… Имаше достатъчно здрав разум, за да не слага в сметката нито за миг сина на господаря от Людвиково. Нито родителите му ще се съгласят, нито на него ще му хрумне, нито пък и тя самата би искала да стане жена на такъв човек. Пакетите на роднините и близките му носеше до каляските, как ще почнат, ако стане нещо, да се отнасят с нея като с равна.
Съвсем иначе би си представяла своето бъдеще, ако господин Лешек беше обикновен беден чиновник или занаятчия, че дори и земевладелец.
— О, съвсем друго щеше да е тогава.
Смяташе го за образец на мъжка красота. На нито една снимка от филм, на нито една пощенска картичка в магазина (а колко много бяха!) не бе виждала толкова привлекателен мъж. Харесваше й се във всяко отношение. Дори гордостта и самонадеяността му не бяха чак такъв недостатък, пред който в краен случай не можеш да си затвориш очите. Всъщност ако беше един обикновен човек, отдаден на работата си, сигурно нямаше така да вири нос.