— Божичко! Чичо Антони! Чичо! — извика тя.
— Притъмнява ми — обади се, дишайки тежко. — Притъмнява ми, сякаш ей сега ще полудея… Какви са тия препускащи коне?… Защо бях дошъл… За тютюн… Кажи нещо, детето ми… Говори ми…
Повече с интуицията, отколкото с разума си тя разбра желанието му. Започна да говори бързо, че това са конете от Пяски, че сигурно госпожа Хермановичова е дошла да пазарува или да поръча литургия за душата на покойния си мъж, прави го всеки месец, че…
Нареждаше всичко, каквото й идваше наум, и същевременно държеше големите ръце на знахаря.
Постепенно се успокояваше. Сега седна, дишаше тежко. Донесе му чаша вода, която жадно изгълта, после изтича до мазето за тютюн и го опакова. Понеже наближаваше седем, реши да не го пусне да си отива сам.
— Остани още петнайсетина минутки, чичо Антони, после ще затворя магазина и ще те изпратя донякъде. Може ли?
— Защо, детето ми, сам ще си отида.
— Ще ми се да се поразходя.
— Добре — съгласи се безразлично.
— Ще запалиш ли една цигара?… Ще ти свия.
— Ще запаля — кимна.
Когато излязоха на шосето, започна постепенно да идва на себе си.
— От време на време получавам такива пристъпи — рече. — Сигурно е нещо мозъчно. Отдавна, много отдавна не беше ми се случвало.
— Дай, боже, да не се повтаря вече — усмихна му се мило. — Може от слънцето да е.
Той тръсна глава.
— Не, скъпо дете! Не е от слънцето.
— Тогава от какво?
Дълго мълча, после въздъхна:
— И аз не зная.
А след малко добави:
— И не ме питай, моля те, защото започна ли да мисля за това, да напрягам паметта си, може пак да ми прилошее.
— Добре, чичо Антони. Ще говорим за нещо друго.
— Не, няма нужда, момичето ми. Връщай се. Доста е пътят за малките ти крачета.
— Еее, никак не са малки. Но ако предпочиташ да останеш сам, чичо, аз ще се върна.
Той се спря, усмихна се, привлече я леко към себе си и внимателно я целуна по челото.
— Бог да те възнагради — рече тихо и тръгна.
Мариша пое обратно към града. Неочакваният жест и целувката на този човек не само не я огорчиха, но сякаш я успокоиха след случилото се. Още по-ясно почувствува, че в стария знахар беше намерила същество със златно и сродно сърце. Ах, беше сигурна, че никой в света не изпитва по-искрени и топли чувства към нея, че в случай на нещастие единствено той няма да й откаже помощта си.
Но разбра още, че този добър приятел има нужда от помощ, че сигурно го е сполетяло някакво голямо нещастие, че в него става нещо непроницаемо и тайнствено.
Пристъпът, на който стана свидетелка в магазина, й внушаваше хиляди фантастични предположения. Ако помислеше разумно, всяко от тях беше нелепо, но след като имаше да избира между делничното и невероятното, Мариша винаги предпочиташе да се спре на второто. Затова й се стори, че Антони Кошиба, знахарят от воденицата, е загадъчен романтичен герой, може би някой скрит под грубите селски дрехи княз или нещастник, който някога е извършил престъпление — разбира се, неволно или под натиска на силни чувства — и се е обрекъл да живее бедно и да върши добро на хората.
Не, тя не грешеше, не можеше да греши, защото беше чула ясно от неговите уста думите на френското стихотворение. Един прост селянин не би могъл да ги повтори. При това беше разбрал съдържанието на стиха! Как да си обясни човек подобно нещо?…
— Да предположим — разсъждаваше, — че в своето странствуване е стигнал до Франция или Белгия. Напълно възможно е. Мнозина селяни емигрират, а после се връщат.
Но една такава постановка на въпроса и такова разрешаване на загадката са твърде прозаични. Освен това ако е така, защо беше толкова потресен? Дали тук не се крие някаква трагедия… Стихотворението, без съмнение, му е напомнило нещо, събудило е болезнени спомени.
— Трябва да е някой необикновен човек — твърдо реши тя.
И с припомнянето на нови подробности увереността й ставаше все по-непоколебима, колкото повече предчувствието й се потвърждаваше. Така че поведението на този човек привидно, само привидно и външно, приличаше на поведението на другите обикновени хора. Неговата учтивост, безкористност…
Беше сигурна, че е попаднала по следите на голяма и вълнуваща тайна и реши да я разгадае. Още не знаеше как ще го направи, но знаеше, че няма да се успокои, докато не проникне в загадката докрай.