И тъкмо тогава настъпиха събития, които отвлякоха мислите и интереса й в съвсем друга посока.
Девета глава
Рано-рано една сутрин, приблизително в средата на юни, на площада спря голям син автомобил. В Радолишки всеки го познаваше и знаеше, че е собственост на господаря от Людвиково. Спря пред бакалията на Мордко Рабинов. От прозореца на магазинчето на Михалина Шкопкова се виждаше ясно как пръв слезе старият господин Чински, после госпожа Чинска и накрая синът им Лешек.
Мариша бързо се отдръпна от прозореца. Успя само да забележи, че младият инженер беше отслабнал още повече и беше облечен със светлосив костюм, в който изглеждаше по-изящно, отколкото преди.
Беше убедена, че вратата всеки момент ще се отвори и той ще влезе. С учудване установи, че сърцето й все по-бързо бие. Помисли, че сигурно се е изчервила и той веднага ще се сети, че е заради него.
Много пъти си беше представяла как ще го посрещне. Но сега, когато беше толкова близо, не можеше да си спомни нито един от вариантите. Знаеше, че се радва, до оглупяване се радва на неговото пристигане.
Седна зад тезгяха и забродира усърдно. Искаше, когато влезе, да я завари точно така.
— Най-добре е нищо да не замислям предварително — реши, — а да се държа в зависимост от това, как ще постъпи той. Може да влезе и само да поиска кутия цигари… Като обикновен клиент.
Би било отвратително от негова страна, само от подобна мисъл Мариша се натъжаваше, понеже сега по-силно от всякога беше убедена, че миналата есен се държа с него неучтиво и несправедливо.
— Дори да дойде за цигари — помисли си, — трябва да бъда любезна. Само по-бързо да идва!
Но той изобщо не дойде.
След четвърт час очакване внимателно застана до прозореца, за да установи, че Чински се качват в автомобила. Колата обърна и потегли към Людвиково.
— Замина — изрече на глас и в първия момент се натъжи неописуемо.
Едва вечерта, когато си легна и започна да обмисля станалото, стигна до извода, че това все още не означава нищо. Дори да е възнамерявал да се отбие при нея, може да не го е сторил, защото родителите му са бързали, а не е искал да им натрапва познанството си с нея, което положително не би им харесало. Заспа спокойно.
На другия ден около обед я наелектризира познатият шум на мотоциклета. Чуваше се отдалече. Мариша с учудване установи, че скоростта му сякаш не намалява. Действително мотоциклетът с вой прелетя през площада, мерна се пред прозореца и продължи нататък.
— Може да се върне? — самозалъгваше се съзнателно.
Стана напълно ясно, че я е забравил и няма ни най-малко намерение да я види отново.
— Значи така… — рече си. — Много добре…
Но не беше добре. Не можеше да бродира. Ръцете й трепереха. Няколко пъти болезнено убоде пръста си. Не можеше да мисли за нищо друго. Щом се понесе по шосето, беше сигурно, че е отишъл у семейство Зеновичови. Зеновичови са много богати и имат две дъщери за женене. Отдавна хората свързваха младия Чински с едната от тях. Но в такъв случай колко истина има в онзи слух за баронесата от Велкополска…
— Всъщност — мислеше с тъга, — боже мой! Какво ме интересува мене? Да се жени за която си иска. Пожелавам му да си намери най-подходящата и най-красивата жена. Но е отвратително от негова страна, че не влезе поне две думи да размени. Няма да го ухапя. И нищо не искам от него.
Чински се връщаше почти в седем. Вратата на магазина (съвсем случайно) беше отворена и Мариша (също случайно) стоеше на прага.
Мина край нея. Дори глава не обърна. Дори не я погледна.
— Може да е за добро — успокояваше се Мариша. — Госпожа Шкопкова е права, че не бива да се занимавам с него.
Тази вечер началникът на местната пощенска станция господин Собек беше приятно изненадан. Срещна госпожица Мариша, тръгнала за вкъщи, и когато й предложи да се поразходят до Трите круши, съгласи се, без да се замисли. В това нямаше да има нищо чудно, ако беше се случило, с което и да е друго момиче от Радолишки. Собек можеше смело да се причисли към мъжете, радващи се на успех сред женския пол. Беше млад, хубав, на държавна работа и с перспектива да направи кариера, защото беше всеизвестно, че чичо му бил голям човек в окръжната дирекция. Освен това чудесно свиреше на мандолина, на красивата си, инкрустирана със седеф мандолина, с която не се разделяше никога, освен по време на работа.