Тази мандолина, както и другите вече споменати достойнства на господин Собек привличаха младите госпожици като магнит. Всички, почти всички, с едно-единствено, и то много неприятно за Собек изключение. Мариша беше винаги учтива с него, но никога не проявяваше желание за по-близко познанство и неизменно отказваше да отидат заедно на пързалката, на разходка или на вечеринка.
Ако господин Собек беше от младежите с болни амбиции, отдавна да е престанал да досажда на Мариша. Беше обаче изключително порядъчно момче, не се поддаваше на настроения, не се оплакваше от липса на търпение и понеже се отличаваше с трайност на желанията, от време на време подновяваше предложенията си.
И този ден той се убеди, че е избрал разумна тактика.
Вървяха един до друг — по пътя, известен на всички млади и стари жители на Радолишки, пътя към Трите круши, по който старите някога, а младите сега се разхождаха на двойки и който жената на аптекаря ехидно наричаше Алеята на кравите, защото по него изкарваха на паша и кравите.
От прозорците на енорийския свещеник, откъдето той бдеше за морала на своите енориаши, пътят се виждаше като на длан, така че отчето приблизително точно можеше да определи колко двойки ще венчае през следващата година. И кои ще бъдат. Достатъчно беше да установи, че този или онзи момък се „движи“ на разходката винаги с една и съща госпожица. Простичко казано, „той ходи с нея“ и естествено за всички беше нещо като предизвестие за венчавка или в най-лошия случай проява на несъмнена любов. Защо тя се търсеше точно в ходенето, а не в стоенето, седенето или в друга разновидност на положението на човешкото тяло — никой в Радолишки не се замисляше над това, та камо ли господин Собек по време на първата си разходка с Мариша до Трите круши.
Той си мислеше единствено и изключително за госпожица Мариша, за това, че тя е бедна, но много образована и с по-добри обноски от другите, че без съмнение е по-хубава и че такава жена няма да посрами един държавен служител от какъвто и да е ранг. Мислите си изразяваше с тихичко подрънкване на инструмента (обичаше да нарича мандолината си точно така) на мелодията на модерното танго „Ще ме обикнеш ли нявга, Лолита, единствена ти на света“.
Въпреки че разбираше деликатния намек на тангото, въпреки че се досещаше за намеренията на този виртуоз, въпреки че изпитваше известна благодарност за неговото предпочитание, Мариша за съжаление не можеше да сподели настроението на партньора си. Съгласи се на разходка с господин Собек, за да се поразвлече, да убеди сама себе си, че е благородно момче, че не бива да страни от него, че е подходящ за неин съпруг. Дори идеален. Не пиеше, не вдигаше скандали, не се развяваше с мотоциклети и най-важното: отличаваше се с изключително постоянство. Не като някои други!… Какво от това, че не е много интелигентен, че не е с изискани маниери. Достойнствата му не са малко.
Но така или иначе нямаше полза от тези неоспорими аргументи, от най-добрите й желания, от разходката, която завърши чак след появата на луната, нямаше полза от романтиката, подсилена от музиката, нито пък от приказките. Мариша се върна вкъщи разочарована и тъжна, с решението никога повече да не ходи до Трите круши нито с господин Собек, нито с когото и да било.
През нощта сънува страшен сън. Себе си и младия Чински. Летяха с бясна скорост с мотоциклета, бягаха от пожар, който беше все подире им. Изведнъж пред тях се отвори пропаст, паднаха на каменисто дъно… Имаше много кръв и той рече:
— Умирам заради тебе.
Тя почувствува, че също умира, и започна да вика за помощ.
Когато отвори очи и дойде на себе си, видя госпожа Шкопкова, наведена над нея.
— Сънища — празна работа! В бога имай вяра! — рече й. — Какво сънува, та така викаше?
В първия момент Мариша искаше да разкаже съня си, но като се сети, че госпожа Шкопкова може да тълкува сънищата, предпочете да премълчи. Може сънят да означава нещо лошо за Чински, когото Шкопкова и без друго не обичаше. Нищо чудно при случай да му изтърси нещо неприятно.
— Викала ли съм?… И аз не зная защо — каза Мариша. — Може и да съм сънувала нещо. Сънищата лесно се забравят.