— Прекалено си уверен, скъпи мой, в уважението, което заслужава въпросната госпожица. Не допускам да си наивен! Но как мислиш да реагираш?… Много съм любопитна. Дали не възнамеряваш по подобие на онзи пощенски чиновник да влезеш в уличен бой със сина на сарача?
— Не, но ще отнеса въпроса в съда!
— Това няма да говори добре за здравия ти разум. Едно съдебно дело положително не ще оправи репутацията на госпожицата.
— В такъв случай ще наредя на кочияша да му даде един урок с камшика! — викна припряно. — Във всеки случай… Отсега нататък няма да купуваме нито за фабриката, нито за имението изделията на баща му!
— Бащата няма никаква вина — забеляза господин Чински.
— Разбира се — добави госпожа Елеонора. — А освен това позволи ми да изразя учудването си от тона ти, така категоричен, сякаш фабриката и имението са твоя собственост и поръчките зависят единствено от тебе.
Нервите на Лешек бяха вече твърде опнати. Отстъпи крачка назад и попита:
— Така ли било?… Значи ти, мамо, възнамеряваш и в бъдеще да правиш поръчки при същия този сарач?
— Не виждам повод за промени.
— Но аз виждам! — извика той.
— За щастие това нас не ни задължава.
— Така ли? Тогава чуйте! Решително настоявам. Избирайте. Или ще се съобразите с моето желание, или повече няма да ме видите!
Завъртя се на пета и излезе от кабинета. Негодуванието му нямаше граници, беше възмутен до такава степен, че действително не би се поколебал да изпълни заплахата си и да замине дори веднага.
Не искаше и не можеше в момента да прецени дали постъпва правилно. Самата мисъл, че един никаквец в градчето се е осмелил публично да му се подиграва, го вбесяваше, замъгляваше трезвия му разум и го караше да реагира незабавно. За момента това беше най-важното: да накаже, да отмъсти. Нека само родителите да му попречат! Нека! Почти го желаеше. Тогава ще им покаже, че е в състояние пред нищо да не отстъпи. И тях ще накаже.
Изтича в парка и с бастуна на баща си, който бе грабнал от антрето, започна яростно да брули листата от клоните на кестените.
Скъсването с родителите естествено ще е равносилно на мизерия. Наистина вече беше специалист по керамика и можеше да постъпи на работа в Чмелюв или в някоя друга фабрика. Това обаче ще сведе бюджета му до някакви си жалки петстотин злоти месечно.
— И така да е — убеждаваше себе си. — Ще издържа.
И изведнъж изплува въпросът:
— Каква всъщност беше причината за конфликта, конфликт, който ще постави на карта целия ми живот?
Отговорът дойде бързо:
— Мариша…
Да, в основата беше Мариша, прелестното момиче, за което беше готов на всичко. Дори да се допусне, че не на всичко, то все пак на доста много.
— На доста много — уверяваше се сам.
Но веднага се появиха съмнения. Дали ако скъса с родителите си, ако се откаже от положението и благосъстоянието, цената няма да е твърде висока?…
Отхвърли с възмущение тази мисъл. Въпросът беше ясен: някой се е осмелил да обиди Мариша и него, следователно трябва да бъде наказан. И ако родителите му откажат, на единствения си син, толкова дребно удовлетворение, ще докажат, че не заслужават никаква милост. Нека да страдат.
А Мариша?… С Мариша е съвсем друго. В случая е излишен въпросът заслужава ли го. Защото ако се разсъждава трезво, с Мариша не всичко е наред. Твърдо не. Синът на сарача, изглежда, се е чувствувал в правото си да фамилиарничи с нея или го е направил от ревност. Ами пощенският служител, някой си Собек?… Защо е защитил Мариша?… Без никакво основание ли?…
Да мисли така, значи да бъде глупашки наивен. Естествено все нещо трябва да го свързва с момичето.
Беше обхванат от гняв. Самото предположение, подсказано от майка му, че тези хора са негови… съперници, му се стори обидно, оскърбително.
— Такива са последиците — мислеше огорчен — от общуването с хора от тези среди.
Няма съмнение, че майка му е жена с опит. Тя гледа на живота разумно. Ако подозренията й дори частично са основателни…
— Хубаво се наредих! Станах за смях като някакво хлапе! Пред мене това момиче се преструва на самата невинност, а кой знае какво си позволява с един такъв, да речем, Собек…
Подозрението наистина беше отвратително, но кой можеше да гарантира, че и животът, че и истината не са отвратителни?