— Да… така се случи.
— Обаждах се — попреиграваше председателят, — обаждах се в клиниката. Исках да намина там да се посъветвам с тебе. Нещо ме безпокои левият крак. Страх ме е да не излезе ишиас…
Професорът слушаше мълчаливо, но само отделни думи стигаха до съзнанието му. Все пак спокойният и ведър глас на Зигмунт му помагаше да се съсредоточи, да събере и свърже мислите си в една почти реална картина от действителността. Трепна, когато братовчедът смени тона и попита:
— А къде е Беата?
Лицето на професора се сгърчи и едва отговори:
— Замина… Да… Замина… Замина… за чужбина.
— Днес ли?
— Днес.
— Доста неочаквана ми се струва тази идея? — неохотно забеляза Зигмунт.
— Да, така е… Изпратих я… Разбираш ли… имаше известни проблеми и във връзка с това…
Говореше с толкова мъка, а на лицето му се беше изписало такова страдание, че Зигмунт побърза възможно най-топло да потвърди:
— Разбирам. Естествено. Но разпратили сте, видиш ли, покани за тази вечер. Ще трябва да се съобщи на всички да не идват. Ще позволиш ли да се заема с това?
— Да, моля те…
— Чудесно. Предполагам, че Михалова има списъка на поканените. Ще го взема от нея. А ти ще направиш най-добре, ако легнеш да поспиш. Нали?… Няма повече да те занимавам. Хайде, довиждане…
Зигмунт му протегна ръка, но професорът и това не забеляза. Потупа го по рамото, поспря на вратата и излезе.
Вилчур дойде на себе си, когато щракна бравата. Забеляза, че стиска в ръка писмото на Беата. Смачка го на малка топка и го хвърли в огъня. Пламъкът веднага го обгърна, то проблесна като алено цвете и изпепеля… И помен вече нямаше от него, дървата в камината отдавна бяха се превърнали в куп червена жар, когато той потърка очи и стана. Отмести бавно креслото, огледа се.
— Не мога, не мога да издържам тук — прошепна безгласно и излезе в антрето.
Бронислав скочи от стола.
— Излизате ли?… Шлифер или балтон?
— Все едно.
— Навън е само пет градуса. По-добре нещо по-топло — реши прислужникът и му подаде балтона.
— Ръкавиците! — провикна се от верандата, но Вилчур сигурно не чу. Беше вече на улицата.
Тази година краят на октомври беше хладен и дъждовен. Силният северен вятър брулеше от клоните остатъците от рано пожълтелите листа. По тротоарите имаше локви. Малцината минувачи бяха вдигнали яки и навели глава, за да предпазят лицето си от дребните иглички на дъжда, или стискаха с две ръце чадърите, които се огъваха от силния напор на вятъра. Изпод колелата на рядко мяркащите се автомобили хвърчаха кални струи вода, файтонджийските коне лениво джапаха, а по вдигнатите гюруци се стичаше дъждът и мътно проблясваше жълтата светлина на фенерите.
Доктор Рафал Вилчур машинално закопча палтото си и тръгна напред.
— Как можа да направи това! Как можа! — повтаряше си наум.
Не си ли е давала сметка, че му отнема всичко, че го лишава от смисъла и целта на живота му? И защо… Защото била срещнала някакъв човек… Поне да го познаваше, за да е сигурен, че е в състояние да я оцени, че няма да я обиди и ще я направи щастлива. Споменава само името му: Янек.
Вилчур започна да прехвърля наум близки и далечни познати. Никой от тях. Може да е някакъв несретник, мошеник, скитник, дето ще я зареже, без да се замисли. Или професионален прелъстител, който с лъжливи признания и клетви й е завъртял главата, измамил и прелъстил е Беата. Разчитал е сигурно на пари. Какво ще стане, когато се убеди, че не е взела дори бижутата си… Ще е само някой изпечен негодник. Да, трябва да го намери, докато може да се предотврати измамата. Трябва да поиска от властите, от полицията да ги издири. Да разпрати съобщения, агенти…
При тази мисъл се спря и се огледа. Беше в центъра на града. Спомни си, че веднъж някъде наблизо, на втората или третата пресечка, бе видял фирмата на полицейски участък.
Запъти се натам, но след няколко крачки се върна.
— И какво, като я намеря? Няма никога да се съгласи да се върне при мене.
Написала е ясно, че не го обича, че я измъчва мнимото му превъзходство, богатството, славата… а сигурно и любовта му. От деликатност не му го е казала открито… Какво право има да я съди, да решава съдбата й? А ако тя предпочита тежкия живот пред този… С какви аргументи може да си послужи човек, за да убеди една жена да се върне при необичания, при… омразния мъж… Не е ли всъщност твърде прибързано убеждението му, че оня човек е отрепка и е алчен негодник?… Беата никога не е обичала подобни мъже, винаги са я привличали идеалистите, мечтателите… Дори на Мариола четеше с часове лирични стихове, които седемгодишното дете не можеше да разбере. Четеше ги на себе си.