Умишлено не определи срока от страх, че ако е прекалено дълъг, Лешек ще откаже. Но опасенията й бяха напразни. След безсънната нощ, след множеството скептични и дори цинични мисли Лешек бе напълно примирен със съдбата. Сам се чудеше дали няма да е най-добре да замине, затова прие проекта на майка си без всякаква съпротива.
Заминаването щеше автоматично да отстрани изкушението да ходи в градчето; в шумния, весел дом на чичо си Еустахи, където винаги беше пълно с момичета и млади жени, сигурно щеше да прекара по-приятно, отколкото в тази противна околност, в това жалко блато, сред дребни, мръсни и делнични проблеми.
Така си мислеше до момента, когато отвъд прозореца на вагона започнаха да се мяркат и изчезват гаровите постройки. Но когато колелата на влака монотонно и ритмично затракаха, мислите му се объркаха, завъртяха и изведнъж литнаха в друга, в съвсем обратната посока.
Но това е вече отделна история.
Десета глава
Спокойно си течеше животът в мелницата на стария Прокоп Шапел, наричан Прокоп Мелник. Ведрото синьо небе се отразяваше в гладката повърхност на спокойните езера, от липите се разнасяше медено ухание, добрата вода-хранителка като лъскава панделка падаше върху голямото воденично колело, сякаш беше безкрайна огледална лента, която върху перките се пръсва на зелени прозрачни парченца, все по-дребни, все по-бели, докато се превърнат долу в кълбеста пяна, летлива и съскаща.
Долу водата бълбукаше, горе монотонно мъркаха доволните и сити от смляното зърно воденични камъни, а в коритата се сипеше пухкаво скъпоценно брашно. Хлебният поток чакаше само чували.
Преди жътва във воденицата нямаше много работа. Към три часа следобед ратаят Виталис отбиваше водата и колелото, освободено от тежестта й, се завъртваше по инерция веднъж-дваж, изскрибуцваха дъбовите оси, изтракваха зъбните колела, простъргваха воденичните камъни и настъпваше тишина. Само брашненият прах се спускаше безшумно отгоре и се стелеше по земята, по наредените чували, по кантарите, покриваше всичко със слой, който сутрин стигаше до половин пръст дебелина.
Някои безсъвестни мелничари и това брашно продаваха на хората, но старият Прокоп нареждаше да го смитат за говедата и другите животни, затова кравата и конят му, пък и свинете, патиците, гъските и кокошките на майка Агата бяха угоени, сякаш са господарски.
След три часа̀ във воденицата нямаше никаква работа и точно по това време знахарят Антони Кошиба обикновено се стягаше за града. Отупваше се от брашното, слагаше чиста риза, измиваше ръце и лице до големия пън край езерото, където най-удобно се слизаше до водата, и тръгваше към Радолишки.
Болните през лятото бяха малко, и то главно вечер, след залез-слънце, когато хората, както е известно, са по-свободни.
Напоследък всички домашни и особено жените бяха забелязали големи промени в поведението на знахаря. Беше започнал да се грижи повече за себе си, лъскаше обущата си с вакса до блясък, беше си купил две цветни ризи, подстригваше си брадата и косата, които преди достигаха чак до раменете му като на поп.
Зоня ни най-малко не се заблуждаваше за причините на това издокарване. Безпогрешният в такива случаи женски инстинкт отдавна беше й подсказал, че безразличният досега към женската красота Антони Кошиба трябва да си е харесал в града някаква жена. Първоначалните подозрения, насочени към Шкопкова, собственичката на магазина, след кратко разпитване се оказаха погрешни. Антони наистина се отбивал в нейния магазин, но там се срещал единствено с младичката госпожица, която работи при Шкопкова.
Зоня я беше виждала неведнъж и я обхващаше и смях, и гняв, като си помислеше за това ухажване.
— Ех, старче — викаше, наблюдавайки издокарването на знахаря. — Какво те е прихванало? Я се виж, за тебе ли е тя?… Опомни се! Разбра ли! За какво ти е? Мъкнеш ли се, мъкнеш там, ама какво ли ще домъкнеш? На тебе ти трябва яка, работна жена, а не такава белоръка.
— Такава като тебе му трябва, нали? — смееше се Олга.
— Защо пък не! Защо пък не! — слагаше войнствено ръце на кръста Зоня. — Няма да си кривя душата я. С какво съм по-лоша от оная?… Че не съм толкова млада, а?… Много важно! Помисли, бе, Антони, що ти е такава млада?… Отгоре на това и гражданка! С разните й прищевки. С шапки и шапчици. Грях ще си сложиш на душата!