— Млъкни най-после! — обаждаше се и знахарят, загубил търпение.
И се отдалечаваше с мърморене:
— Що за глупости й се въртят в главата!…
Всъщност смяташе, че приказките на Зоня са преливане от пусто в празно. И през ум не му минаваше да се жени. Към жените беше с предубеждение, без да се замисля за причините, страхуваше се от тях, пък и малко ги презираше. Но с Мариша от Радолишки беше съвсем друго. Мариша се различаваше от всички. До такава степен се различаваше, че му се струваше нелепо да бъде сравнявана с жените въобще. Самото хрумване на Зоня за женитба с Мариша беше толкова глупаво, че не си струваше да се мисли за него. И ако все пак мислеше, то беше, защото искаше да разбере откъде е могло да се появи нещо такова в празната й глава.
Отбивал се бил в магазина?… Отбиваше се, какво от това? Носел от време на време по някое подаръче на Мариша?… Защо не, да не би да няма право?… Обичал да си бъбри с нея?… Разбира се, че предпочита с нея вместо с някой друг, но защо трябва веднага да се говорят разни глупости… Горкото момиче, почти дете, а е сам-самичко. Лошо ли е да си по-сърдечен към такова същество?… И то искрено сърдечен, без никакви облаги, без сметки. Между другото чувствуваше, че и тя се привърза към него и че също го бе обикнала искрено. Ако не беше така, нямаше винаги с такава радост да го посреща, нямаше да го задържа в магазина колкото може повече, нямаше да му доверява тъгата и грижите си.
А напоследък те не бяха малко. Още в понеделник Мариша сякаш бе посърнала, а когато знахарят дойде в четвъртък, веднага забеляза, че е плакала.
— Какво има, момичето ми — попита, — пак ли мира не ти дават лоши хора?
Тя поклати глава.
— Не, чичо Антони! Не е това! Само че заради онзи скандал се случи нещо много лошо.
— Кому? — разтревожи се.
— На Войдило, сарача.
— Какво лошо?
— Младият Чински, изглежда, е научил, че екссеминаристът ме е обидил, и се е стигнало до сбиване. Във всеки случай сарачът вчера изпратил каруцата с готовата работа в Людвиково, а нова не му възложили. Преди старият Мостерджей не бил в града. Ходил във Вилно и едва вчера се върнал. Когато каруцата пристигнала празна, попитал:
— А къде е поръчката?
Каруцарят отвърнал:
— Господарката от Людвиково нареди да предам, че вече няма да има поръчки за нас.
— Защо няма да има? Фабриката ли затварят?
— Не затварят фабриката — рекъл каруцарят. — Ами защото вашият син обидил младия господар, затова не искат да ви дават работа.
Знахарят се изкашля.
— Това не е справедливо. Как бащата ще отговаря заради сина си? Синът е развейпрах, но бащата си е порядъчен човек и няма никаква вина.
— Разбира се — съгласи се Мариша. — И аз това му казах.
— На кого?
— На Мостерджей. Едва когато чул тези неща от каруцаря, започнал да разпитва и научил какво е станало. Тогава първо отишъл при господин Собек, подал му ръка и го поздравил, затова че постъпил добре със сина му, а после дойде при мене.
— И какво искаше?
— Отначало ме изгледа сурово и каза: — Дойдох да се извиня заради моя Зенон. Глупав и лош е той. Падаше му се на този хаймана някаква поука, но му е малко това, дето е получил от господин Собек. Разбирам, казва, че не е имал право да ви обиди вас, тоест мене. Не е негова работа какво правите вие. Госпожа Шкопкова се грижи за вас, тя да му мисли, а не този готованец. И ако бяхте дошла да се оплачете на мене, щях да го науча аз него. Но вие, казва, сте се оплакала на младия господар от Людвиково и сега мене, стария човек, ме сполетя беда, без да съм виновен, защото си оттеглиха поръчките, а те носят повече от половината ми печалба.
Знахарят се учуди:
— Но нали ти не си се оплаквала на младия господар?
— Разбира се. Казах го и на господин Войдило, но той, изглежда, не ми повярва.
— Е, дотук не виждам нищо лошо.
— Лошото е другаде. Днес сутринта старият Войдило изгонил сина си от къщи!
— Изгонил ли го?… Как така го е изгонил? — учуди се знахарят.
— Той си е такъв, суров човек. Целият град само за това говори. И всички твърдят, че било заради мене… А аз какво съм виновна? Какво лошо съм направила?…