Гласът на Мариша затрепери, а в очите и се появиха сълзи.
— Мислех да изтичам при господин Войдило и да го помоля да прости на Зенон, но се страхувах… Впрочем той нямаше да обърне никакво внимание на молбите ми. Свещеникът се застъпил за Зенон, казал, че момчето е разхайтено, но ако го изхвърлят от къщи, ще тръгне по още по-лош път… Нищо не помогнало. Старият отвърнал, че дори Зенон да изгниел по затворите, пак нямало да се трогне, защото, казал, не стига, че е мързелив, безделник и нехранимайко, ами на това отгоре отнема хляба на баща си и братята си.
Знахарят поклати глава.
— Неприятно нещо, но ти нямаш вина, моето момиче.
— Какво от това, че нямам! — закърши тя ръце. — Сега всички ме сочат с пръст, сякаш съм някаква престъпничка… Гледат ме накриво… Дори госпожа Шкопкова настройват против мене. С ушите си чух как един дърводелец й казваше: само бели на хората навличате и бога обиждате, като държите тая пришълка.
Мариша закри лице с ръцете си и заплака.
— Зная — хълцаше, — зная как ще свърши всичко това… Те ще ме прогонят… ще ме оставят без работа… А пък аз исках, исках всичко да е колкото може по-добре… Ако господин Лешек беше дошъл, на колене щях да го моля да прости вината на Зенон… Но той… той не идва. Никакъв не се обажда. Само това ми липсваше… толкова съм нещастна… О, боже господи!…
Антони Кошиба седеше, отпуснал безпомощно големите си ръце. Лицето му бе пребледняло от вълнение. Беше готов душата си даде, за да отнеме страданията и тревогите на това добро момиче. Обхващаше го ту гняв и желание да действува незабавно, ту си даваше сметка за собственото си безсилие.
Нямаше дори думи, с които би могъл да я утеши. Тогава стана, прегърна я и започна да я гали с грубата, отрудена ръка по косата, повтаряйки:
— Успокой се, гълъбче, успокой се!
Тя се сгуши до него, разтърсвана от плач. Толкова тъжно му стана и за нея и себе си, и за самотата и безпомощността им, че и неговите сълзи потекоха по лицето, по прошарената брада, по пръстите, които с искреното желание да я утеши плъзгаше по светлата глава на момичето.
— Успокой се, гълъбчето ми, успокой се, успокой… — повтаряше той едва чуто.
— Чичо Антони, единствено тебе… само тебе си имам на света… аз… пришълката.
— И двамата сме чужди сред тия хора, и двамата сме пришълци, гълъбче! И не се тревожи, не проливай сълзи. Няма да им дам да ти сторят нещо лошо. Стар съм, но ще намеря сили… Докато мене не ме сполетят глад и беднотия, дотогава и ти, гълъбче, всичко ще имаш. Успокой се, успокой се, моето момиче, успокой се, скъпо дете… Когато ти дойде до гуша, ще дойдеш при мене, във воденицата. Може да не е хубаво, не е богато, но ще си сита и на топло, няма сама да си. Гора колкото искаш, просторни ливади, ще събираме билки, ще ми помагаш, гълъбче, да лекуваме хората… Зли езици няма да те стигнат, лоши думи няма да те наскърбят… Хубаво ще ни бъде заедно на нас, пришълците… Успокой се, гълъбче, успокой…
— Колко си добър, чичо Антони, колко си добър — идваше полека-лека Мариша на себе си. — Роден баща не може да бъде по-добър… С какво го заслужих?…
— С какво ли? — замисли се знахарят. — Кой знае? А с какво аз съм заслужил да се сгушиш ей така до мене, гълъбче мое, та чак старото ми сърце, дето по навик, а не от желание биеше, да се сгрее като от слънце… Един бог знае, а аз, макар да не зная, съм му признателен и няма да престана да му благодаря до сетния си дъх…
Пред магазина спря някаква бричка и след малко влезе един мъж. Купуваше цветна хартия за гирлянди, сигурно за наближаващия празник на реколтата. Дълго избира, пазареше се и негодуваше от високите цени.
Когато най-сетне излезе с пакетите, знахарят рече:
— А ще позволиш ли, гълъбче, да ти кажа искрено какво си мисля?
— Моля те, разбира се — усмихна се тя не без опасение, че след един такъв увод няма да чуе нещо приятно.
И не се излъга: знахарят започна да говори за Лешек.
— Заради него са ти всичките ядове и горчилки. Какво хубаво си видяла от него, гълъбче?… Не казвам, че е лош или злосторник, очите му са добри, но е още млад, неулегнал, още гони вятъра. Наблюдавал съм го, неведнъж и не десет пъти съм го виждал да идва и да се застоява тука… Пък хората говорят. А както е млад и лекомислен, не е чудно, че го подозират в лоши намерения. Самият аз, бог ми е свидетел, не вярвам! Главата си залагам, че всичко, дето го приказват, са врели-некипели. Но видиш ли, гълъбче, защо да те одумват?… Не можеш да им запушиш устата, нито да им затвориш очите. Гледат и одумват. А на тебе, момичето ми, за какво ти е неговото ухажване? Само беля си навличаш. Млада си, неопитна, лесно ще повярваш на всяко обещание.