Човекът, с когото е тръгнала, сигурно е млад, непрактичен бедняк. Как и къде са се запознали?… Защо никога дума не е споменавала за него?… И изведнъж да избяга, да постъпи така нагло, жестоко. Да изостави човека, готов на всичко за нея… като куче, като роб… И защо? Защо?
Съгрешил ли е с нещо пред нея, пред своята любов?… Никога! Дори в мислите си! Тя беше първата жена, която обикна. Скоро ще станат десет години. Много добре помнеше всичко. Запознаха се случайно. И до ден-днешен благославяше тази случайност, благославяше я сутрин и вечер, всеки момент, когато я гледаше и когато се радваше на мисълта, че ще я види. Тогава беше още доцент и тъкмо провеждаше упражнения в дисекционната, когато някакъв камион прегазил дядо й. Веднага се зае с него. Сложно счупване на двата крака. Старецът горещо го молеше да съобщи най-внимателно на болната му от сърце жена и на внучката му. Вратата на малкото жилище в Старе място му отвори Беата.
След няколко месеца бяха вече сгодени. Тя бе едва на седемнайсет години. Беше слабичка и бледа, носеше евтини закърпени рокли. Вкъщи мизерствуваха. През войната родителите на Беата загубили цялото си имущество. До деня на злополуката, която му струваше живота, дядото издържал възрастната си жена и внучката с уроци по чужди езици, ходел по домовете на учениците си. Преди да последва мъжа си в семейната гробница на Повонзки, единствената ценност, останала от някогашното богатство, бабата с часове разказваше на внучката си и на годеника й за миналия блясък на рода Гонтински, за замъци, лов, балове, стада коне и скъпоценности, за изписвани от Париж тоалети… Беата седеше и слушаше, а в замечтаните й очи като че се таеше тъга по изгубеното минало, по тази приказка, която повече няма да се повтори.
В такива моменти той стискаше слабичката й ръка и казваше:
— Ще ти осигуря всичко това. Ще видиш, Беато! И скъпоценности, и парижки тоалети, и балове, и прислуга! Всичко ще ти осигуря!
А самият той тогава в ергенската си квартира нямаше нищо друго, освен няколкото куфара, шкафа с медицинска литература и една скромна заплата на доцент.
Но имаше желязна воля и горещо като огън желание да изпълни даденото на Беата обещание. Започна да се бори. За длъжности, за практика, за заможни пациенти. Солидните знания, вроденият талант, твърдият характер и трудът, упоритият, къртовски труд си казаха думата. Пък и му провървя. Растеше славата, растяха доходите. На трийсет и седем години му беше поверена катедра, а след няколко седмици го споходи още по-голямо щастие: Беата роди дъщеря.
Кръстиха я на знатната й прабаба Гонтинска — Мария Йоланта, а галено й викаха Мариола.
Нова болка сви сърцето на професор Вилчур при спомена за дъщерята. Много пъти се беше замислял коя от двете обича повече… Когато започна да говори, една от първите й думи беше:
— Тапенце…
Така си и остана. Винаги го наричаше тапенце. Когато на две години се разболя от тежка скарлатина, но оздравя, той си даде дума, че занапред всички бедни деца ще лекува безплатно. В скъпата му клиника, където никога не достигаха местата, няколко стаи бяха отделени за деца, безплатни пациенти. Правеше го заради нея, за нейно здраве.
А сега му я бяха отнели.
Това вече беше нечовешко, надхвърляше всяка граница на егоизма.
— Трябва да ми я върнеш. Трябва! — говореше на глас и стискаше юмруци.
Минувачите се обръщаха подире му, но той не ги забелязваше.
— Законът е на моя страна! Напусна ме, но ще те накарам да ми върнеш Мариола. Законът е на моя страна. Моралният закон също. Сама трябва да си го признаеш, о, подла, подла, подла!… Негоднице, не разбираш ли, че си извършила престъпление! Какво по-тежко престъпление от това?… Кажи, какво! Отвращавали те парите и всичко останало. Хубаво, но да ти е липсвало нещо? Не любов във всеки случай, защото никой не може да те обича колкото мене! Никой! В целия свят!
Спъна се и едва не падна. Вървеше по някаква непавирана улица и газеше кал до глезените. Тук-таме бяха разхвърляни големи камъни, по които обитателите на къщурките в квартала се мъчеха да стигнат чисти до домовете си. Прозорците бяха вече тъмни. Редките газови фенери хвърляха мътна синкава светлина. Вдясно имаше по-широка и по-гъсто застроена улица. Вилчур зави по нея и запристъпва все по-бавно.