Изглежда, и до Людвиково не стигаха нови сплетни, защото родителите му нищо не споменаваха, напротив, наблюдаваха благосклонно работата на сина във фабриката. Не се бяха връщали към сериозния разговор, пък и Лешек не го подновяваше, тъй като се страхуваше да не заподозрат особените подбуди за нетърпението му.
Един петък отново срещна знахаря Кошиба. Този път в магазина. Старецът си приказваше с Мариша и когато Лешек влизаше, на неговото брадато, широко лице все още се долавяха следи от усмивка. Изглеждаше му в добро настроение и реши да използува случая, за да проведе предвидения експеримент. Поздрави безгрижно и приветливо и уж случайно попита:
— Вие сте от Кралството, не тъгувате ли за вашия край?
— Никого не съм оставил там, та да тъгувам.
— Странно. Аз съм още много млад и не съм го преживявал лично, но от възрастните съм чувал, че в чужбина ги измъчвала носталгия. Вие не изпитвате ли?
— Какво? — вдигна очи знахарят.
— Носталгия — свободно повтори Лешек.
— Не — поклати глава. — Тук е същата земя, не е чужбина.
Лешек все още не беше сигурен и добави:
— Все пак други хора, други нрави. Не е лесно човек да се аклиматизира.
Знахарят вдигна рамене.
— Обиколил съм цялата държава. Моят дом е навсякъде и никъде.
И това не задоволи Лешек. Знахарят би могъл да се досети за смисъла на непознатата дума от цялостното изречение. Въпросът трябваше да се постави по-точно.
— И тук хората са благоразположени към вас — каза той. — Чувал съм го неведнъж. Много визити ли имате?
— Да. Особено напролет и зиме. През лятото по-малко боледуват.
Сърцето на Лешек заудря по-силно. Сега беше вече почти сигурен, че предположенията на Мариша са основателни. И добави:
— Можехте състояние да направите, ако нямахте явно аспирации към филантропия.
Знахарят или не забелязваше, че го изпитват, или му беше безразлично, че му поставят капани, защото добродушие се усмихна:
— Това не е филантропия — рече. — Просто искам да помагам на страдащите, а на състоянието… изобщо не държа. Вие, богатият, трудно ще го разберете.
— Защо?
— Защото богатството зашеметява. Състояние се трупа, за да служи за нещо, да помага. Но придобиеш ли го, задушава всичко и те кара да му служиш на него, на богатството.
— Тоест от средство преминава в самоцел?
— Точно така.
— Изхождайки от тази предпоставка, следва, че е опасно да се притежава каквото и да е, защото човек може да се превърне в роб на собствеността си?
— Разбира се — кротко потвърди знахарят. — Но опасност има само тогава, когато човек не го разбира, когато се е самозабравил.
Мариша слушаше мълчаливо разговора и отгатна, че Лешек го е подхванал, за да провери подозренията си. Сега тя вече не се съмняваше, че е била права. Знахарят Антони Кошиба сигурно не беше прост селянин. Някога, изглежда, е получил образование или е живял сред образовани хора. До същия извод стигна и Лешек.
Когато знахарят излезе, той каза:
— Знаеш ли, това е учудващо! Този човек мисли абстрактно, разсъждава логично и знае отлично значението на думи, които простите хора никога не употребяват. Главата си залагам, че тук действително се крие някаква тайна.
— Виждаш ли!
— В момента обаче не това ме занимава — продължи Лешек, — поразен съм от нещо друго. Този човек без съмнение е надарен с изключителен ум. Да предположим, че по неизвестни нам причини е решил да се преструва на обикновен селянин. Това за него сигурно е важно, след като упорито живее и работи като селянин, облича се и дори се изразява като селянин. И изведнъж позволява да бъде въвлечен в случаен разговор, от който може да се прозре образованието му!… Ето какво ме шокира! Как е възможно! Положил е толкова усилия да минава за прост човек, направил е всичко възможно, а позволява да бъде уловен в такава явна клопка! Няма логика. Изглежда така, сякаш вече не държи на този свой маскарад. Дявол да го вземе! Тази загадка ме увлича.