Мариша хвана ръката му.
— Виждаш ли колко си лош. Беше ми обещал да не се занимаваш с това. Не бих ти простила никога, ако заради тебе, а косвено и заради мене чичо Антони има някакви неприятности.
— Бъди спокойна, мила. В никакъв случай няма да се стигне дотам. Дори да открия нещо, то ще бъде наша тайна. Но точно сега ли ни е до чуждите проблеми?… Скъпа моя! Какво става с дневника?
Беше обещала да му донесе дневника си, който бе занемарила от три години, но представляваше почти всекидневна хроника на живота й от дете.
Подаде му дебел подвързан том.
— Искам да го прочетеш — изчерви се. — Но, моля те! Не ми се присмивай. Някога съм била много глупавичка, а… се съмнявам, че с годините съм поумняла.
— Ти си най-умното момиче, което съм срещал — шеговито издекламира той. — Най-доброто доказателство е, че си ме оценила.
— Ако това е мерило за разума — засмя се, — тогава ти си издаваш лошо свидетелство, като избираш такова нищожество като мене.
— Това нищожество за мене е всичко.
Същата вечер, легнал в леглото, Лешек отвори дневника на първата страница и зачете:
„Казвам се Мария Йоланта Вилчур. На десет години съм. Първият ми баща е починал, а с втория ми баща и с мама живеем в нашето прекрасно лесничейство в огромната Одринецка гора…“
Неулегналите разкривени буквички се сплитаха в обикновени, прости, безизкусни думи, очертаваха неравни редове, изпълваха страница след страница.
Лешек неволно се усмихваше, а очите му се навлажняваха, докато четеше тези страници, тези скъпи, най-скъпи на света страници, които му позволяваха да проследи ден след ден, месец след месец, година след година нейните дребни, но твърде важни радости, детските й, но вълнуващи грижи, светлата душа, толкова чиста, нежна и чувствителна, тези страници му позволяваха да я придружи в детските и девическите й години, да се вживее в тях и още по-силно да пожелае вече нищо да не го разделя с нея.
Дванадесета глава
Първите червени листа на кленовете започнаха да се ронят от дърветата. Беше ранна есен, все още топла, тиха, слънчева. В делнични дни плугове разораваха нивите, по шосетата се нижеха коли, натоварени с тежки чували, но в неделя навсякъде опустяваше. Само щурците свиреха, а понякога над стърнищата бавно и необезпокоявано литваше птица или тромаво изтичваше охранен заек.
Тази тишина бе прорязана от острия гръмогласен рев на мотора. Мотоциклетът отмина пътя за воденицата и сви от шосето в страничния път между храсталаците. Младият Чински караше бързо, но беше отличен мотоциклетист и Мариша, която при първите разходки се страхуваше, сега се чувствуваше напълно сигурна на задното седло. Само на по-острите завои инстинктивно се вкопчваше здраво за своя другар.
Пътят водеше до Вицкунската гора. Всяка неделя идваха тук. Обикновено следобед Мариша излизаше на шосето извън града и там далече от хорските очи се срещаха. Рядко се натъкваха на някого, но и в такива случаи Мариша можеше да не се страхува, че ще я познаят. Зеленият комбинезон, каската и очилата я променяха неузнаваемо. До гората имаше около шест километра и там прекарваха до вечерта, когато Лешек отново откарваше Мариша до Радолишки, а сам се връщаше в Людвиково по заобиколния път.
Наложително беше да вземат всякакви предпазни мерки, иначе злите езици нямаше да дадат мира на Мариша, ако се разчуеше, че двамата с младия инженер се разхождат в гората.
Тази неделя, докато помагаше на Мариша да закопчее комбинезона, Лешек каза:
— Това е нашата последна конспирация.
В тона му имаше нещо стряскащо.
— Защо последна? — попита Мариша.
— Защото утре ще обявим на всички, че сме сгодени.
Мариша замря.
— Какво говориш, Лешек! — прошепна.
Изведнъж се изплаши от това, което щеше да настъпи. Разбира се, тя вярваше на годеника си. Но някъде дълбоко в подсъзнанието й тлееше някакво кротко и тъжно съмнение. Предпочиташе да не мисли за бъдещето. Настоящето беше толкова хубаво, че каквото и да дойдеше, според нея щеше да бъде по-лошо.
— Хайде, качвай се, скъпа — подкани я Лешек, — днес ще ни трябва повече време, за да обсъдим всичко.
Тя се намести мълчаливо на седалката. Насрещният вятър винаги я зашеметяваше, но сега й се струваше, че е почти в несвяст. Не бе предполагала, че всичко ще стане толкова скоро, не знаеше всъщност от какво зависи обявяването на годежа им. Не знаеше и не можеше да се досети, защото Лешек, след като обмисли въпроса, бе решил да скрие от нея своите начинания.