И не грешеше: беше Зенон Войдило. Когато на завоя мотоциклетът сред облаци прах изчезна, Зенон се измъкна от рова, закани се с юмрук и изфъфли няколко цветисти псувни, изключително цветисти, защото беше страшно пиян.
Обаче нито Мариша, нито Лешек ги чуха. Пътят тук се разширяваше и навлизаше в стара, високостеблена гора.
Стигнаха до една полянка, където разположиха малкия си бивак. Скромното им пиршество се състоеше от плодове и няколко блокчета шоколад. Оставиха всичко до скрития в храстите мотоциклет и хванати за ръка отидоха до края на дефилето. Винаги сядаха тук. Дефилето беше дълбоко, със стръмни склонове, на дъното течеше тесен, тъмен ручей. Често пъти, седнали безшумно, виждаха сърни да идват на водопой. Днес обаче разговаряха и гласовете им, отразявани от ехото в падината, сигурно бяха подплашили сърните.
— Скъпа моя — говореше Лешек, — нашите неприятности свършиха. След месец ще се оженим. Представям си изражението на добродушния свещеник, когато го помолим да съобщи от амвона за годежа ни! Е, не само неговото изражение, а и на другите! Ще бъде сензация!
Потри ръце, погледна Мариша и се учуди:
— Какво те тревожи?
— Знаеш ли — въздъхна, — всичко това няма да бъде приятно за мене. Лесно е да си представиш какво ще кажат хората.
— Какво могат да кажат?
— Например, че се омъжвам за тебе по сметка… за пари, за положение, че правя добра сделка, че съм успяла да хвана такъв съпруг…
Лешек почервеня:
— Глупости! Как можеш да предполагаш подобно нещо?
— Много добре знаеш, че ще говорят точно така.
— В такъв случай ще им отговоря — избухна, — че са глупаци. Искат със собственото си жалко мерило всичко да мерят. Но нека само да посмеят да те засегнат! Само да посмеят! Не се бой, ще съумея да защитя жена си. Дори от дявола! Ако изобщо може да става дума за някакви сметки, аз съм този, който прави добра сделка, като те вземам за жена. Да, само аз, защото без тебе не бих могъл да живея. И не искам. А ти щеше да се омъжиш за мене дори да нямах пукнат грош, да се казвах Филанкишиев и да бях обикновен работник. Готов съм да се закълна!
Мариша се сгуши до него.
— И клетвата ти няма да бъде лъжлива. Със сигурност бих предпочела да си беден.
— Но аз, скъпа моя, съм беден. Нямам нищо. Всичко принадлежи на родителите ми и зависи от тяхната фантазия. Аз имам само работата си в Людвиково. Заплата и едно малко жилище. Това е всичко. Както виждаш, ти нямаш никаква сметка. Най-голямото ми богатство ще бъдеш ти… Съкровище, което няма никому да отстъпя…
Гледаше с възхищение сведената и глава, златистия отблясък на слънцето в гладко сресаните коси, нежния профил.
— Дори не знаеш — продължаваше — колко си хубава. Виждал съм хиляди жени. Хиляди. Виждал съм всепризнати красавици, по които светът лудее, разни филмови звезди и какви ли не. Никоя от тях не може да се сравнява с тебе. И, сигурен съм, никоя няма такъв чар. Ти не знаеш, че всяко твое движение, всяка усмивка, всеки поглед са творение на изкуството. Кой може да оцени твоята красота в това жалко градче! Но ще видиш, когато те въведа в големия свят! Всички ще си загубят ума! Казвам ти! Най-известните художници ще се надпреварват да те рисуват. Илюстрованите списания ще поместват твои снимки…
— О, боже! — разсмя се тя. — Страшно преувеличаваш!
— Никак не преувеличавам! Ще видиш. А аз ще ходя горд като цар. Зная, че това е суета, но почти всеки мъж има този недостатък. Радва се и се гордее, че има жена, за която всички му завиждат.
Мариша поклати глава.
— Дори ако се намерят такива, които да забележат нещо хубаво у мене, до завист твърдо няма да се стигне. Затова пък изтръпвам от страх при мисълта как ще те компрометирам с липсата на добри обноски, със своята недодяланост и глупост.
— Маришка!
— Така е. Да не мислиш, че твоите познати ще забравят, че съм била продавачка при госпожа Шкопкова? Винаги ще имат едно наум. Защото действително съм обикновена Пепеляшка, провинциално пате. Няма да мога да се движа в твоето общество, няма да мога да разговарям. Аз всъщност съм почти без образование. Мама наистина възнамеряваше да ме подготви за матура, но както знаеш, не стигнах до нея. Жениш се за едно просто момиче.
В гласа й звучеше тъга. Лешек взе нежно ръката й и попита: