— Кажи, Маришенка, за безкритичен и наивен глупак ли ме смяташ?
— Какви ги измисляш! — запротестира тя.
— Смяташ ли, че моите изисквания и ниво са значително по-ниски от тези на роднините и познатите ми?… Защото това, което казваш, може да се тълкува така. Аз, кръгъл глупак, те вземам за жена, понеже в тебе виждам достойнства, каквито нямаш, и едва те, след като те видят, ще открият, че съм се лъгал.
— Не, Лешек — възрази примирено. — Ти гледаш на недостатъците ми снизходително, защото ме обичаш.
— В такъв случай и те ще те обикнат.
— Дай боже.
— А недостатъци си измисляш. Всяко момиче би могло само да мечтае за твоята красота, за вродената ти интелигентност и изтънченост. А колкото до добрите маниери, до обноските, убеден съм, че ще ги усвоиш без ни най-малко затруднение, а образованието си ще можеш да продължиш колкото си искаш. Стига да не прекалиш, защото не искам жена ми да бъде много по-умна от мене.
— Не се бой от това — засмя се.
— Точно това най-много ме плаши — изражението му стана сериозно. — Знаеш ли кога се убедих, че моята Маришенка е голяма умница?
— Не зная.
— Когато не ми каза нито дума за онези градски произшествия. Та аз можех да се усъмня, че този Собек, който те е защитил, е имал някакви права над тебе. Но ти правилно си си казала: няма да се оправдавам пред Лешек, защото ако в него се е породило подобно отвратително съмнение, няма смисъл от никакви обяснения.
Мариша не си спомняше да е разсъждавала по този начин, но не възрази.
— Просто не исках да те намесвам в неприятни истории — каза.
— Това не е хубаво. Кой друг, освен мене може да ти бъде защитник?
Замисли се и добави:
— Независимо от всичко ще трябва някой ден да се отбия в пощата и да стисна ръката на този Собек. Макар да проявява наглост, щом се осмелява да те обича, все пак е постъпил като истински мъж.
Слънцето вече клонеше на залез. Обикновено по това време се стягаха за връщане, но днес имаха да обсъждат доста неща. Решиха Мариша да уведоми още на другия ден госпожа Шкопкова за годежа си и за това, че повече няма да работи в магазина.
— Освен това й кажи — предложи Лешек, — че ако се смята за ощетена, ще й върнеш сумата, която според нея й дължиш.
— Ти не я познаваш — отвърна Мариша. — Няма да поиска нищо, защото аз съм се отплатила с труда си. Ще бъде смъртна обида, ако й спомена такова нещо. Тя е много почтена жена. Страхувам се от друго: че няма да повярва за годежа ни.
— Тогава ще дойда, предполагам, около обед, и ще го чуе от мене. Във всеки случай ти си приготви нещата.
— Лешек, скъпи мой, с какво съм заслужила да бъда толкова щастлива!
Той я прегърна и нежно я притисна до себе си. Изпълваше го неописуема радост, защото за това момиче, за това чудесно момиче, което си нямаше никого на този свят, той представлява всичко и ще бъде всичко. Същевременно се чудеше на себе си. Толкова жени беше държал в обятията си и не бе усещал нищо, освен желание. Защо единствено към тази, която несъмнено желаеше повече от всичко друго на земното кълбо, дори желанието му беше различно, изпълнено от неизменна любов и почти религиозно богоговение. Някога, в първите месеци на познанството си с Мариша, гледаше и на нея като на всички други. Ако тогава бяха останали насаме… Сигурно нищо нямаше да го спре да извърши ужасна грешка.
— Слава богу, че не стана това — мислеше си.
Дълго още се разхождаха в гората, почти се беше стъмнило, когато решиха да се връщат. През тази част от пътя, където имаше много повалени дървета и корени, караха бавно. Нямаше всъщност от какво да се боят. Лешек познаваше пътя като петте пръста на ръката си, знаеше всеки коловоз, всеки камък, всеки завой. Би могъл да стигне до шосето дори с вързани очи, а на светлината на силния фар можеха да пътуват безопасно и с по-голяма скорост.
Така поне си мислеха.
В момента, когато мотоциклетът изскочи от гората и силното му бръмчене се разнесе по спящата равнина чак до шосето, на един от завоите на страничния път се появи сянка на мъж.
Екссеминаристът Зенон дълго бе чакал. Беше преспал няколко часа в рова и се страхуваше да не би в това време мотоциклетът да е минал обратно към шосето. За щастие тревогата му излезе неоснователна. Шумът на мотора наближаваше откъм Вицкунската гора, от време на време от височинките на пътя светлината на фара стрелваше далече в храсталака лъч ярка зеленина.