Знахарят сякаш нищо не чуваше.
— Направете й операция — каза. — Може и да е сполучлива.
— Я ме остави на мира! Стига с тая операция!
И като се обърна към семейство Чински, сякаш искаше да му бъдат свидетели, викна:
— Труп да оперирам?! Счупена е основата на черепа. Парченца от костта сигурно са засегнали мозъка. И най-гениалният хирург няма да се справи. Пък и как ще се направи трепанация в такива хигиенни условия…
Направи широк жест с ръка към прашните връзки билки по тавана, опушените газени лампи и мръсотиите по пода.
— Ако имах вашите инструменти — упорито продължаваше знахарят, — щях да опитам…
— В такъв случай цяло щастие, че нямате. Щяхте по-бързо да попаднете в затвора — вече по-спокойно отговори лекарят, опипвайки челюстта на младия Чински. — Хм… наистина има счупване, струва ми се, че не е опасно… Все пак без рентгенова снимка нищо не е сигурно… Раните са повърхностни…
С вещина ги дезинфектира и превърза със свои бинтове. После прегледа ръката и като видя двата прореза, избухна:
— Как сте посмели да го направите!… Как сте посмели!… Сигурно с някакъв мръсен джобен нож!…
— Костта стърчеше — оправдаваше се Кошиба, — а ножа го попарих с вряла вода…
— Ще ви науча аз!… За това вече ще отговаряте!…
— Добре, ще отговарям — промълви примирено знахарят. — А какво трябваше да сторя?
— Да ме чакате!
— Нали изпратих да ви повикат. За щастие са ви заварили вкъщи, а какво щеше да стане, ако ви нямаше?… Трябваше да оставя момчето без помощ, така ли?…
— Благодарни сме ви за това — обади се господин Чински. — Човекът има право, докторе.
— Вероятно — съгласи се неохотно лекарят. — Наистина можеше да ме няма вкъщи. Дай, боже, само да мине без инфекция.
Господин Чински извади една банкнота от портфейла си и я подаде на знахаря.
— Заповядайте, за помощта.
Кошиба поклати глава.
— Не ми трябват пари.
— Вземете. Правилно постъпвате, че помагате даром на бедните, но от нас можете да вземете.
— Аз не помагам на бедни или на богати, а на хората. И ако не беше съвестта ми, изобщо нямаше да помогна на младия господин. По-справедливо щеше да е той да загине, а не това нещастно момиче. Заради него умира сега…
Госпожа Чинска се обърна към лекаря на френски език:
— Можем ли вече да го пренесем в автомобила?
— Да!… — отговори. — Ей сега ще извикам хора. Само да прибера нещата.
Набързо прибра разхвърляните превързочни материали, затвори чантата и излезе навън. През прозореца Антони Кошиба видя как лекарят слага чантата в колата. В този миг се роди решението:
— Трябва да я взема!
Възползувайки се от суматохата, която се създаде при пренасянето на младия Чински, знахарят излезе навън. Вратата на автомобила беше отворена, шофьорът седеше от другата страна. Достатъчно беше само да посегне и да се върне обратно вкъщи.
Никой не забеляза изчезването на чантата. След две минути колата потегли към Радолишки.
Знахарят не губеше време. Затвори се в стаята и с трескава бързина нареди върху масата до главата на Мариша взетите инструменти, приближи лампата, след което най-внимателно обърна безжизненото тяло в удобно положение. После се прекръсти и пристъпи към операцията.
Първо трябваше да обръсне косата на тила. Върху разкритата кожа се виждаше голямо синкаво петно. Отокът беше незначителен.
Още веднъж прилепи ухо до гръдния кош. Сърцето едва потрепваше. Протегна ръка и взе остро, тясно ножче с дълга дръжка. След първото сечение шурна тъмна кръв, която се просмукваше в платното. Второ, трето, четвърто… Сигурните, бързи движения на ръцете му разкриваха мускулните връзки. Показа се розово-бялата кост на черепа.
Да, доктор Павлицки не грешеше, костта беше хлътнала и напукана, а няколко мънички парчета се подаваха и притискаха мозъка.
Преди всичко трябваше да ги отстрани изключително внимателно, за да не се нарани мозъчната ципа. Това беше неописуемо трудно и мъчително. На всичко отгоре тялото на оперираната започна да се гърчи. Изведнъж спазмите престанаха.