— Нима това е краят? — помисли си знахарят.
Но не прекъсна операцията. Нямаше време да провери пулса. Не откъсваше поглед от раната, не виждаше, че оттатък прозорците, залепили носове на стъклото, хората упорито наблюдаваха отчаяните му усилия.
Пропяха първи петли, когато свърши и заши раната. Сега отново се прекръсти и прилепи ухо до гръдния кош: не се чуваше нищо.
— Инжекция! — мина му през ума.
Лесно намери в чантата кутийката с ампули и спринцовката.
— Същото е, което инжектира докторът — увери се.
След новата инжекция ударите на сърцето вече се долавяха.
Тогава Антони Кошиба тежко се отпусна на пейката, подпря глава на ръцете си и заплака.
Седя така неподвижно може би час, а може и по-дълго, крайно изтощен, почти в несвяст. После стана да провери дали сърцето на Мариша бие. Едва доловимият пулс не беше се усилил, но и не отслабваше.
Тътрейки крака, знахарят събра инструментите, изми ги, подреди ги в чантата и след кратко колебание я отнесе в плевнята, загреба наръч сено и я мушна дълбоко. Тук беше в безопасност. Няма да я намерят, няма да му я отнемат. А той, с това съкровище, ще може много по-лесно, по-добре и по-бързо да прави операции, дори такива трудни като днешната.
— Как го каза докторът? — замисли се. — Трепанация на черепа… Да, трепанация… Разбира се. Че аз я знам тази дума. Чудно как ми е излетяла от главата…
Върна се в стаята, провери пулса на Мариша, изгаси лампата и легна наблизо, за да не пропусне някое движение на ранената. Впрочем не вярваше да се случи подобно нещо.
Слънцето бе изгряло, когато се събуди. Някой силно чукаше на вратата. Излезе и видя участъковия полицай на Радолишки, старшия Жомек. До него стояха Мелник и Васил.
— Как е момичето, господин Кошиба? — попита старшият. — Живо ли е още?
— Живо е, господин старши, но един господ знае ще оживее ли.
— Трябва да я видя.
Влязоха в стаята. Полицаят погледна момичето, което беше в безсъзнание, и заяви:
— И дума не може да става да я разпитам. Но всички останали трябва да дадете показания. Хм… Доктор Павлицки обеща да се върне довечера и да напише смъртния акт. Мислеше, че още вчера е…
— Докторът е заминал, така ли? — попита знахарят.
— Нали замина с младия Чински, откара го до болницата в града. Казват, че щял да се оправи, но не можел да говори. Едната жертва в безсъзнание, другата не може да си движи устата… И като си помисли човек, ако престъпникът сам не беше си признал, спокойно можеше да избяга.
— Престъпникът ли? Какъв престъпник? Нали било злополука — учуди се Васил.
— Така ли мислите?… А някой от вас бил ли е на мястото, на онзи завой?
— Не.
— Аз пък още на разсъмване отидох. И как ви се струва, ни в клин, ни в ръкав цели дънери от старото сечище да изскочат насред пътя и да се наместят напреки? И камъните сами да се изсипят?… Такива чудеса още не са ставали. Това си е работа на престъпник.
— Кой ще го е сторил?
— Кой ли?… Ами че Зенон, оня вече регистриран тип, синът на сарача Войдило.
Присъствуващите се спогледаха недоверчиво.
— Трябва да е грешка, господин старши — обади се най-сетне старият Прокоп. — Нали Зенон пръв започнал да ги спасява, викал за помощ, докара ги във воденицата, че и за доктора отиде!
— Я виж ти — поклати глава полицаят. — Значи е истина, дето ми го каза. Разправяше той, ама не му вярвах. Викам си, иска да се оправдае, за да има на делото смекчаващи обстоятелства. Съвестта му май наистина е заговорила.
— И сам ли дойде да си признае?
— Сам. Дяволът бил го обладал, пиян бил… Е, хайде, започвам да пиша.
Прокоп покани полицая вкъщи, където започна разпитът на цялото домочадие в качеството на свидетели. И Антони Кошиба беше разпитан, но той не каза много. Към показанията на другите прибави само, че е дал първа помощ на пострадалите. После жените сложиха масата и докато ядоха, старшият използува случая да поиска съвет от знахаря какво да прави за болките от дясната страна, които усещал от няколко месеца насам. Получи билки, благодари, нареди, ако момичето умре, да му се съобщи в участъка, сбогува се и си отиде.
Но Мариша не умираше. Дните минаваха, а тя лежеше неподвижна и в безсъзнание. Единствената промяна, настъпила в здравословното й състояние, беше температурата, която с всеки изминал час сякаш се увеличаваше. Лицето й от тебеширено бяло ставаше все по-розово, дишането от едва доловимо стана бързо, рязко, отсечено.