Три пъти дневно знахарят наливаше в стиснатите и уста някаква тъмнокафява отвара, денем и нощем сменяше студените компреси — парцали, намокрени в ледена кладенчова вода, върху горещата глава и разтуптяното сърце.
Самият той още повече отслабна, косата му още повече побеля. Лицето му приличаше на мъртвешко, единствено очите му излъчваха отчаяние. Вече губеше всякаква надежда. Напразни бяха всичките старания, усилия, бдения. Виждаше как от ръцете му се изплъзва този млад живот, животът на единственото на света същество, за което беше готов без колебания да даде живота си.
На третия ден помоли Васил да отиде в града за лекаря.
— Може той да помогне с нещо — рече.
Васил замина, но се върна сам. Оказа се, че докторът останал във Вилно за по-дълго и нямало скоро да се върне, защото щял да води младия Чински чак в чужбина.
Вечерта Антони Кошиба изпрати да повикат от Печки тамошния овчар. Никак не вярваше в неговите „баяния“, но давещият се и за сламка се лови.
Овчарят дойде въпреки професионалната си омраза към съперника. В този случай виждаше своята голяма победа. Погледна умиращата, докосна ръката й, повдигна единия й клепач, после другия, дръпна долната й устна, внимателно я огледа отвътре, леко се усмихна и започна да мърмори нещо под нос с протегнати над главата й ръце.
Старческите му изкривени пръсти бавно се свиваха, сякаш вземаше нещо, после се преместваха чак до стъпалата и там отново се разтваряха с движение, сякаш изтърсват нещо невидимо. Повтори го седем пъти, мърморейки постоянно своите заклинания, в които по-ясно произнасяше само последните думи:
— … в широка река, в чужда страна, под горещо слънце, в тъмна тъмнина, под лунна светлина, за триста лета̀, вън през прозореца!
При последните думи скочи бързо към прозореца, отвори го и протегна ръце навън, заповядвайки:
— Бързо ми полейте вода от дървено ведро.
Някой от присъствуващите изпълни заповедта. Тогава овчарят загреба с един капак малко разпалени въглени от печката, посипа ги с шепа билки, които извади от конопената торба, преметната през рамото му, и започна да обикаля бавно всяко кътче от стаята. В ъглите спираше, раздухваше въглените, докато билките не вдигнеха облак дим, казваше молитвата „Отче наш…“ и се връщаше до леглото на болната, за да тръгне пак към следващия ъгъл.
Цялата тази церемония продължи около час. Най-сетне овчарят се приближи до Мариша, отново погледна под клепачите й и кимна:
— Ще оживее — рече уверено. — Побаях на смъртта. Но смъртта е силна. Тя не чува и най-силното баене. Вкопчи ли се някъде, с празни ръце не си отива. Затова изберете една кокошка и точно в полунощ я заколете тук, под прозореца. Болната мома ли е, или невяста?
— Мома е — отвърна Кошиба.
— Тогава кокошката трябва да е бяла. Имате ли бяла кокошка?
— Имаме — кимна Олга, сериозно развълнувана.
— Заколете я. А сетне я сварете и четири дни давайте на болната да яде. Да не дава господ да я храните с нещо друго, само от кокошката и от чорбицата от нея. А сега без благодарности, че пречат, пък аз ще си вървя. Останете с бога!
— Амин — отвърнаха присъствуващите.
Всички излязоха подир овчаря, остана само Зоня. Побутна умисления знахар и попита:
— Как мислиш, Антони, ще помогне ли нещо?
— Знам ли — вдигна рамене.
— Че то, мисля си аз, тия неща са вятър работа. Може ли болен да се вдигне от такова кадене и мърморене?… Покойният ми мъж, дето е ходил и по широкия свят, и на война, все им се присмиваше. Приказките и кадежите не са лек. Ти лекуваш иначе, защо ти трябваше да викаш овчаря! Сега наляво и надясно ще разправя, че там, дето ти вече нищо не си могъл да сториш, той е помогнал. А на Мариша, ако й е писано да оздравее, и така щеше да си оздравее. Ама сега за тебе ще е по-добре да умре, че…
От погледа на Антони тя изведнъж млъкна и се дръпна до стената.
— Ти кво, Антони, кво?! — забърбори бързо. — То аз нищо лошо… Само за твое добро… Бога ми. Никому не пожелавам смъртта… Пък ти веднага… Един бог знае какво си помислил. Хайде, не се сърди, пък кокошката в полунощ под прозореца сама ще заколя. Най-бялата ще избера, чисто бяла да е…