— Върви си, Зоня, върви, остави ме сам — прошепна знахарят.
— Ще си ида. Лека нощ. А ти, Антони, и ти полегни, почини си. Съвсем си се стопил. Пък за кокошката не бери грижа. Ще е, както нареди овчарят. Лека нощ.
Излезе и настъпи тишина. Само свистящото дишане на Мариша показваше, че в тази тишина и спокойствие нещо става, нещо бърза, бърза към своя неизбежен край.
Антони премести стола, подпря се с лакът на ръба на масата и се загледа в бледосините жилки върху спуснатите клепачи на момичето.
Беше направил всичко, каквото можеше, каквото му подсказваше разумът, а дори въпреки разума, въпреки убежденията си, воден от отчаянието и от скрития някъде дълбоко в душата му инстинкт да търси помощ и спасение в тайнствената и може би несъществуваща сила на магиите.
Времето минаваше, нощта отвъд прозореца се сгъстяваше. Антони Кошиба се беше замислил, мислеше за себе си, за своята съдба, за живота си, толкова безсмислен и безплоден досега, несвързан с нищо, нито с хората, нито със света. Да, несвързан. Защото само чувствата ни свързват. Не хлябът, не битието, не чуждата доброта и сърдечност, дори не увереността, че си полезен някому, а собствените ти чувства. Стигаше само да обикне някого с цялата си душа и съдбата вече му го отнемаше, изтръгваше, грабваше…
— Пак както някога — обади се нещо в него и той разтърка чело.
И изведнъж осъзна, че някога, много отдавна, сякаш в някакъв предишен живот, бе преживял подобна загуба. Да, беше сигурен в това. Съдбата бе му отнела някого, когото обичаше, без когото не можеше да съществува…
Пулсът му заудря в слепоочията, мислите в главата му се блъскаха като в бесен водовъртеж.
— Как беше?… Кога?… Къде?… Защото сигурно е било… Сигурно е било…
Стисна зъби и юмруци така, че ноктите се впиха до болка в дланите.
— Да си спомня… Да си спомня… Трябва да си спомня…
Обтегнатите нерви сякаш трептяха от напрежение. Мислите се разбиваха в неуловими пръски, в безформена бяла пяна, като водата върху воденичното колело, и неуловимият, мъгляв образ започна да получава някакви очертания…, Мек овал на лицето… Лека усмивка, светла коса и накрая — очите. Тъмни, дълбоки, загадъчни…
От сухото, свито гърло на Антони Кошиба се изтръгна непозната и все пак до болка позната дума, име никога нечувано, а толкова близко:
— Беата…
Повтори го с учудване, ужас и надежда. Чувствуваше, че в него става нещо безкрайно важно, че само секунда и ще се разкрие голяма тайна…
Затвори се в себе си, настръхна…
Изведнъж в тишината зад прозорците се разнесе остро ужасяващо кудкудякане. Второ, трето…
Антони Кошиба скочи от стола и в първия момент не осъзна какво е станало. Едва след време се опомни.
— Зоня е заклала кокошка… Бяла кокошка… Полунощ е…
Бързо отиде при Мариша. Как можа да я остави толкова дълго… Пипна ръката й, бузата, челото… Провери пулса, прислуша дишането й.
Нямаше съмнение: температурата бе спаднала, рязко спаднала. Бузите и дланите бяха хладни.
— Тя… изстива, това е краят — помисли си.
Без да губи време, разпали огъня в печката, сипа шепа билки в една малка тенджера. След няколко минути отварата за засилване на сърцето беше готова. Наля три лъжички в устата на болната, след час пулсът като че ли се поусили. Даде й още три лъжички.
След четвърт час Мариша отвори очи. Спусна клепачи и отново ги вдигна. Устните й безгласно помръднаха и тя сякаш се усмихна. Очите гледаха трезво.
Знахарят се наведе над нея и прошепна:
— Гълъбчето ми, щастие мое… Познаваш ли ме?… Познаваш ли?…
Устните на Мариша помръднаха и макар да не се долавяха думи, той знаеше, отгатна по движението им, че изрича думите, с които винаги се обръщаше към него:
— Чичо Антони…
Веднага след това въздъхна дълбоко, затвори очи и равно, ритмично дишане започна да повдига гърдите и.
Беше заспала.
Знахарят падна с лице към земята и, плачейки от щастие, заповтаря:
— Благодаря ти, господи… Благодаря ти…
Разсъмваше се. В къщата на воденичаря ставаха от сън. Виталис отиде да отприщи бента, Васил — в обора, Агата и Олга шетаха в кухнята, а Зоня седеше на прага и скубеше бялата кокошка.