— Не, господин докторе. Обискът ще бъде извършен веднага. Ако искате да присъствувате…
— Щом е така, ще дойда с вас.
Жомек извика единия от двамата си подчинени и му нареди да намери кола.
Във воденицата не очакваха гости. Тук животът си течеше постарому с тази само разлика, че Антони Кошиба сега почти не работеше като мелничар, приемаше по-малко болни, отколкото преди, и ги преглеждаше на двора, а в дъждовни дни в пруста, не ги пускаше вътре.
Там, в чистото легло, лежеше Мариша. Момичето се оправяше неочаквано бързо. Жизнеността на младия организъм си казваше думата. Раната от операцията зарастваше добре, апетитът й се увеличаваше. Опасенията на знахаря, че в резултат на злополуката могат да бъдат нарушени едни или други функции, се оказаха за щастие излишни. Тя свободно движеше раменете, ръцете и краката си. Мозъкът явно не е бил ни най-малко наранен, тъй като зрението и слухът бяха безупречни, а гласът й — мелодичен като преди и с часове си приказваше със своя благодетел.
Първата й грижа, след като дойде на себе си, беше: какво става с Лешек? Когато й казаха, че не е пострадал сериозно и че родителите му са го изпратили на лечение в чужбина, отдъхна с облекчение.
— Дано да оздравее!
Изобщо не си спомняше как е станала катастрофата. Не беше забелязала имало ли е нещо на пътя. Знаеше, че са карали доста бързо и че изведнъж излетяла във въздуха. Това беше всичко. Не бе усетила болката, нито по-късно температурата. Когато се свести, се учуди, че е в непозната стая, а не на мотоциклета, сред храсталака. Не си даваше сметка, че с единия крак е била вече на оня свят. Антони Кошиба не й спомена нито дума за трагичната борба за живота й, не й каза колко сериозно и тежко бе ранена.
— Счупена е една кост на врата ти, гълъбче, затова съм ти сложил тази неудобна превръзка. И не си мърдай главата, злато мое, хич не я мърдай, защото ще зарасне накриво.
Обеща да е послушна, но още на другия ден започна да го пита скоро ли ще може да стане.
— Ще трябва да полежиш малко — отговори уклончиво знахарят. Знаеше, че бяха нужни два месеца, но не искаше да я натъжава. Затова, когато започна да се оплаква, че щяла да загуби работата си у Шкопкова, ако продължава да лежи, когато настоя да направи опит да стане, той я смъмри:
— Не предизвиквай съдбата! Благодари на бога, че си жива. И да ме слушаш, че да не си вземеш белята!
— Добре, добре, скъпи чичо Антони — усмихна му се и скръсти молитвено ръце: — Не се сърди!
— Как да се сърдя! — лицето му се озари. — Как мога да ти се сърдя, слънчице мое!
— Толкова грижи ти създавам…
— Какви ти грижи! — възмути се. — Това е най-голямата ми радост. И хич не мисли за връщане при госпожа Шкопкова.
— Как така?
— А защо ти е, гълъбче?… Ще оздравееш и ще останеш тук, при мене…
Усмихна се и допълни:
— Ако искаш.
Антони отричаше пред Мариша, че му създава грижи, защото всичко, което правеше за нея, не смяташе за грижа. А работата си беше доста. Всеки ден я пренасяше на своето легло в нишата и грижливо оправяше постелята й, всеки ден избърсваше лицето и ръцете й с намокрен в топла вода пешкир и я хранеше с лъжичка като бебе.
За другите грижи по болната викаше някоя от жените, най-често малката Наталка, която просто обожаваше Мариша, но и той трябваше да им помага, защото никоя от жените нямаше толкова сили, че да вдигне болната. Отначало момичето много се смущаваше от присъствието му, но скоро свикна, считайки „чичо Антони“ за покровител, за нещо като баща.
С него разговаряше искрено за всичко, не засягаше само една-единствена тема. Беше забелязала, че спомене ли нещо за младия Чински, лицето му помръква. Досещаше се, че според него Лешек е виновен за катастрофата и че благодарение на нея бе научил за уединените им разходки в гората, за което също не би могъл да му прости. Да можеше направо да му каже:
— Не му се сърди, чичо Антони, защото той е почтено момче, обича ме и ще се ожени за мене.
Но нямаше право да го каже. Трябваше да чака известие от годеника си. Затова от време на време питаше няма ли писмо за нея.
Знахарят се досещаше какво писмо очаква и всеки път с неудоволствие и кратко отговаряше:
— Няма.
Тонът му беше такъв, сякаш искаше да каже: