— Как ще му се помогне? Затвора не можем събори.
Васил изрече разумно:
— Ще ви кажа нещо, госпожице Мариша: нищо не може сега да се помогне, а когато се обжалва, тогава. Адвокатът сигурно не го бива. От адвокатите много зависи… Трябва значи друг да вземем. Трябва да научим кой там в града е най-важният и право при него.
Всички похвалиха съвета на Васил.
— А кога може да бъде обжалването?
— Няма да е скоро — каза един от селяните. — Аз кога имах делото за ония борчета от Вицкунската гора, обжалването дойде след три месеца.
— Пак бързо е станало! — обади се друг. — Понякога и година се чака.
Мариша плака цяла нощ, а на сутринта приготви един вързоп.
Сложи малко бельо на Антони, късото кожухче, целия му запас от тютюн, салам и сланина, колкото имаше.
Тъкмо тогава влезе Зоня.
— Какво е това? — попита. — За Антони ли си го стегнала?
— Да.
— А по кого ще го пратиш?
— Ще питам. Оттук често минават хора за Вилно.
Зоня се замисли, а след малко измъкна кърпичка, развърза възела и извади две монети по пет злоти.
— На̀, изпрати му и тез пари.
— Колко си добра, Зоня! — рече Мариша.
Но Зоня се навъси.
— За едни добра, за други лоша. На него ги давам, не на тебе!
Мариша отдавна бе забелязала, че Зоня я гледа накриво. Сега каза кротко:
— Благодаря ти от негово име.
Зоня вдигна рамене.
— Каквато си му ти, такава съм му и аз. Какво има да ми благодариш, сам ще ми благодари, като си дойде. Пък и заради това, че ще се грижа за всичко, дето е оставил, ще гледам да не се похаби.
— Защо ще си създаваш грижи, Зоня?
— А кой да го прави?
— Аз.
— Ти ли?… Как така ти?… Да не мислиш, че три години ще седиш при свекъра ми?
Мариша се изчерви.
— Защо три години?… След обжалването ще освободят чичо Антони…
— Я го освободят, я не. Пък и никакъв чичо не ти е той на тебе. Как мислиш да живееш тука?… От какво?…
Видя сълзите в Маришините очи и добави:
— Хайде, не плачи. Никой не те гони. Покрив над главите ни има за всички… И хляб. Ей тъй го рекох. От любопитство. Не плачи, де. Поскъпил ли се е някой за тебе? А?…
Въпреки тези уверения Мариша едва сега осъзна положението си. Наистина няма ли го чичо Антони, няма право да остане. Дадоха й да го разбере, дори по-тактично, отколкото обикновено го правят простите хора.
Когато я повикаха за обед, не помръдна от мястото си. Трепереше при мисълта, че цялото домочадие Мелникови ще я гледат и ще броят всяка лъжица от даденото даром ядене, всеки залък, сложен в устата… Помежду си ще я наричат шепнешком пришълка, готованка, докато някой ден й го кажат в очите.
— Трябва да се махна оттук, трябва… Но къде да отида?…
Знаеше от хората, че в магазина на госпожа Шкопкова вече работи друго момиче. Не можеше да разчита на работа в цялата околност. Никой не знаеше за годежа й с Лешек, пък и никой нямаше да повярва, ако се реши да го каже. Затова пък всички бяха научили, особено след катастрофата, че се е срещала с него, че са се разхождали сами в гората… При всичко това не можеше да се надява на каквато и да е работа.
А да се махне… но къде?…
Хвърли се на леглото и заплака. Плачеше заради жестоката си съдба, за своята голяма, единствена любов, която бе й причинила само болка, срам, нещастие…
— Лешек, Лешек, защо ме забрави!… — повтаряше и се заливаше в сълзи.
— Хей, госпожице Мариша, хайде на обед! — извика Васил от прозореца.
Не помръдна и след малко той влезе.
— Защо плачете? — попита.
— Не зная — отвърна Мариша през сълзи.
— Как така?… Обиди ли ви някой?… Хайде, кажете ми!…
— Не, не…
— Тогава защо плачете?… Не бива…
Запристъпя безпомощно на място и рече:
— Не мога да ви гледам, като плачете. Хайде, стига… стига… Да не би някой да ви е наговорил нещо?
— Не, не…
Момчето изведнъж се сети, че преди малко видя Зоня да влиза в пристройката. Ядоса се.
— Хубаво — каза и излезе.