Цялото семейство вече беше край масата. Васил застана на прага на кухнята и спокойно рече:
— Защо я няма Мариша?
— Виках я, кой знае защо не дойде — вдигна рамене Олга.
— Не знаеш ли?…
— Не знам.
— Да не би Зоня да знае?
Зоня му обърна гръб.
— От къде на къде?…
Васил внезапно кресна:
— Тогава аз знам, вещице проклета!
— Какво ти става бе, Василе? — искрено се учуди старият Прокоп.
— Такова ми става, тя там плаче! А кой може да я разплаче, ако не тая вещица?… Какво си й надрънкала?!
Зоня сложи ръце на кръста и войнствено вирна глава.
— Каквото съм искала, това съм й надрънкала. Разбра ли?!
— Тихо! — загуби търпение Прокоп.
— Той защо се нахвърля!… Кой знае какво не съм й казала, пък и да съм казала… Стои тука по наша милост, пък и важна на всичко отгоре.
— Не и по твоя милост! — изрева Васил побеснял.
— Да върви, откъдето е дошла! — избухна Зоня.
— Тя ли?… — засмя се Васил, но смехът му прозвуча зловещо. — Тя?… Първо ти ще си идеш. Още не се знае дали няма да стане по-голяма господарка тук от тебе, хаймана такава. Не забравяй, че баща ми е вече стар, а после иде моето царство. Тебе ще изгоня да вървиш, откъдето си дошла, тебе! А ако искаш да ми ядеш хляба, обущата ще й чистиш на нея!
Настъпи мълчание. Досещаха се от по-рано, че Васил харесва Мариша. Но сега го чуха направо от устата му. Изглежда, много я харесваше, щом той, винаги спокоен, така се беше ядосал, че заплашваше да изгони братовата си жена, която ни най-малко не мразеше.
Стоеше блед, намръщен и гледаше яростно присъствуващите.
— Тихо! — обади се Прокоп, въпреки че в стаята цареше пълна тишина. — Тихо ви казвам! Ти, Васил, си избий това от главата. Не ставай глупав. Не е тя за тебе, нито ти за нея. Помисли сам и ще се опомниш. Пък ти, Зоня, иди и я покани. Да дойде. И внимавай — заплаши с пръст. — Внимавай да дойде. И още нещо ще ти кажа, Зоня, не е хубаво да се обижда едно бедно сираче! Бог наказва за такова нещо.
— Не съм я обидила, господ ми е свидетел — удари се в гърдите.
— Хайде, върви. Пък знай още, че Антони я обича като родно дете. Че как тъй?… Него беда го сполетяла, а на мене да ми се досвидят хлябът и покривът за това момиче?… Имай страх от бога, Зоня. Върви… върви.
— Що да не ида? Ще ида я.
Зоня хукна към пристройката. Ядът й бе преминал, може би при мисълта, че това момиче няма да й бъде съперница, щом ще има да избира между стария Антони и Васил — по-скоро ще вземе младия и богатия, та се разчувствува, взе да се извинява на Мариша, да я прегръща и целува.
— Хайде, не плачи, на всичко съм готова за тебе, а ти заради мене сълзи да проливаш. Искаш ли оная зелената кърпа на цветята? Само кажи, давам ти я… Хайде, не плачи, не плачи…
Галеше я по гърба, по мокрото лице, по ръцете, докато най-сетне Мариша се успокои. Когато се върнаха в кухнята, не се каза нито дума по въпроса.
Въпреки това, въпреки сърдечността, с която семейството на мелничаря ограждаше Мариша, нейната чувствителност, веднъж засегната, не й даваше мира. Мисълта, че е тежест за тези хора, че използува добрината им, без да може някак да им се отплати, продължаваше да я измъчва. Много пъти предлагаше да помогне в домакинството, но жените тук не бяха малко и никоя не се съгласяваше да я отменят.
Не можеше да измисли с какво да се залови и все по-ясно съзнаваше, че е безпомощна. И дума не можеше да става да замине оттук без пукнат грош. Оставаше й само надеждата, че госпожа Шкопкова ще я приеме отново на работа.
Малко преди коледните празници Мариша най-сетне се стегна за града. Излезе доста късно, за да не се появява посред бял ден в Радолишки. Не искаше да се набива в очите на хората.
Вече се смрачаваше, когато стигна до къщата на Шкопкова.
Шкопкова тъкмо се връщаше.
— О, Мариша! — рече с престорена сърдечност. — Как си, мило дете?
Мариша й целуна ръка.
— Благодаря ви, вече съм добре, но без малко щях да умра.
— Да, да… Трябва да се запали лампата…
— Ей сега ще я запаля — скочи Мариша, но госпожа Шкопкова взе кибрита.
— Не, остави. В къщата съм си, ще я запаля — рече тя многозначително. — Чух, че си щяла да умреш. Сама си си виновна. Аз си изпълних дълга. Предупреждавах те, че нищо хубаво няма да излезе от това. Ама не послуша ти старата Шкопкова. Да… да… Сигурно си дошла да си вземеш нещата?