— Да — потвърди Мариша и извърна глава, за да скрие сълзите си.
— Можеш да ги вземеш. Няма да ти натежат. Отдавна съм ги приготвила и мислех да ти ги пратя във воденицата. Но нямаше удобен случай.
Настъпи мълчание.
— Как си там? — попита Шкопкова, шетайки край скрина.
— Горе-долу.
— Сигурно не съжаляваш, че си у тях.
— Бих предпочела да бъде както преди — каза тихо Мариша.
— И аз бих предпочела — натърти Шкопкова. — Но какво да се прави, като сама избра друго. Предпочете смъртта и позора да си докараш, а на мене срама… Майка ти сигурно се е преобърнала в гроба… Ходих на гробищата по задушница, ходих, свещ й запалих и венец от сухи цветя й сложих, та да я утеша горкичката. Недей, викам, мене да виниш, мила госпожо Окшина, че то веднъж ли, дваж ли казвах на дъщеря ти да се вразуми. Но младо на старо не вярва. Моли се там да дойде акълът на детето ти… Помолих се и аз дано си намериш по-добри покровители от мене… Такива ми ти работи.
По бузите на Мариша се стичаха сълзи.
— Госпожо, кълна ви се, нищо лошо не съм направила, заклевам се!
— Мило дете. Иска ми се да ти вярвам. Но какво ще помогне моята вяра? Всички разбраха, че ходиш с оня развейпрах, когото милостивият бог и досега не е наказал. Всички знаят, че едва не те преби, а сетне те заряза… И ако искаш съвет от мене, чуй го: заминавай колкото може по-далече оттука, при непознати хора. И друг път избягвай такива контета и перковци. А за да имаш с какво да тръгнеш и да не ме споменаваш с лошо, както аз тебе, там, в кошничката си, ще намериш някоя и друга злота… За начало ще ти стигнат. Най-добре за Варшава тръгни. Там иди при някой свещеник и му поискай съвет. В големия град по-лесно се намира работа.
Избърса носа си и добави:
— Така съм го намислила. Само че сигурно пак ще е напразно. Ти няма да се вслушаш в съвета ми.
Мариша хвана ръката й и я целуна.
— Сигурно така ще направя. Благодаря ви, благодаря… Никога няма да забравя…
— Хайде, детето ми, върви си с бога. Богородица да те благославя и пази.
Прегърна Мариша, изпрати я до вратата и извика подире й:
— И да ми пишеш!
— Ще пиша.
Ракитовата кошница не беше тежка, бедното й съдържание също, но ръцете й все повече изтръпваха и трябваше все по-често да ги сменя.
От няколко дни времето бе омекнало и сега започна да вали сняг на едри парцали, които падаха бавно, лениво, но толкова нагъсто, че на няколко крачки наоколо вече нищо не се виждаше. За щастие високите дървета от двете страни на пътя и помагаха да не се заблуди. Мариша вървеше все по-бавно не от страх да не загуби пътя. Толкова мисли се блъскаха в главата й, толкова противоречиви чувства разкъсваха сърцето й. Признаваше, че бившата й наставничка е напълно права. Наистина трябваше да замине, да отиде възможно най-далеко, ако ще във Варшава. Сега има пари за път и няма смисъл да отлага…
Но да напусне тези места, да се откаже завинаги от надеждата да зърне Лешек, макар и отдалеч… И да остави така чичо Антони?!… Нали той ще се върне тук… Толкова добрини видя от него, толкова го обича… Разбира се, че трябва да замине. Но по-добре за Вилно. Сигурно ще й разрешат да го посети в затвора… Ще се посъветва какво да правят… Да, това е най-важното, сега това е единственото. Какво друго й остава?…
С мъка намери страничния път към воденицата. Снегът валеше толкова гъсто, че ако не беше шумът на водата върху колелото и пръхтенето на конете край воденицата, нямаше да я забележи. Едва когато наближи, видя светлината и се учуди, защото прозорците на пристройката също светеха.
— Сигурно Наталка е отишла там да си учи уроците — помисли Мариша.
Изтупа снега от обущата си в преддверието, отвори вратата и се спря като закована.
Стаята изведнъж се завъртя пред очите й, сърцето й силно заудря, от устата й се изтръгна тих вик и тя загуби съзнание.
Шестнадесета глава
В санаториума на доктор дю Шато в Аркашон зимният сезон започваше обикновено в началото на декември и тогава масово прииждаха болни от артрит парижани. Затова, когато в средата на декември пристигна господин Станислав Чински и съобщи, че иска да прибере сина си в Полша, лекарят изобщо не възрази.