— Разбира се — каза, — всъщност вашият син е напълно здрав. Засега е изключено да се занимава активно със спорт, но костите са зараснали правилно, от масажите мускулите са заякнали достатъчно, а колкото до настроението му, предполагам, че се дължи на носталгията. Връщането в родината, в семейната среда ще го оживи и раздвижи.
— И аз имам такава надежда — стисна ръката му господин Чински.
А сега, седнал във вагона срещу сина си, нямаше никаква надежда. След като се бе посъветвал с жена си, замина нарочно сам за Аркашон, за да вземе Лешек за коледните празници. Бяха се изплашили от писмата му. След дълго настояване от тяхна страна бе изпратил само две писма, и то кратки, язвителни, безразлични.
С безразличие посрещна и баща си и се съгласи да се върне.
— Все ми е едно — каза само.
Седеше мълчалив, с изгаснала цигара в ръката и сякаш не чуваше разказите на баща си за политиката, за подобряването на конюнктурата, за новите поръчки. Сякаш нищо не го засягаше, нищо не можеше да привлече вниманието му, да го развълнува. Дали сътресението при злополучната катастрофа завинаги е превърнало това весело момче в апатичен меланхолик?…
Господин Чински напразно се опитваше да привлече с нещо вниманието на сина си. Лешек се ограничаваше с кратки отговори, взираше се безсмислено във върховете на обувките си и беше изпълнен с някакво застинало, вяло спокойствие.
През нощта господин Чински не можеше да заспи и надзърна в купето на сина си. Имаше лоши предчувствия и те се оправдаха: въпреки мразовитата нощ Лешек бе отворил прозореца и подал глава навън, облечен с тънка копринена пижама. При отварянето на вратата леденият вятър нахлу и купето.
— Какво правиш, сине! — уплаши се господин Чински. — Ще си навлечеш някоя бронхопневмония!
Лешек се обърна.
— Възможно е, татко.
— Моля те, затвори прозореца.
— Горещо ми е.
— Искам да поговоря с тебе.
— Добре.
Затвори прозореца и седна.
— Ти си много небрежен към себе си, Лешек — започна господин Чински. — Не само не се грижиш за здравето си, но и съзнателно се излагаш на опасност.
Мълчанието беше единственият отговор.
— Защо не си легнал?
— Не ми се спи.
— Но трябва. Твоето здравословно състояние изисква още много грижи.
— Защо? — Лешек погледна баща си в очите.
— Как така защо?!
— Именно защо? Мислиш ли, че държа на здравето си?
— Би трябвало да държиш.
— Ами! — махна с ръка.
— Лешек!
— Татко! Наистина ли смяташ, че животът е нещо, което заслужава грижи, безпокойства, усилия?… Повярвай ми, лично аз никак не държа на него.
Господин Чински се усмихна насила.
— Когато бях на твоите години — излъга, — и аз се поддавах на подобни депресии, но имах достатъчно разум, за да зная, че те са временно състояние.
— И по това се различаваме, татко — кимна Лешек. — Аз зная, че това не е временна депресия.
— Уверявам те, така е. Довери се на моя опит. Естествено един физически и психически шок има своеобразни последици. Но това ще мине. Ще мине толкова по-скоро, колкото по-разумно се отнасяш към сегашното си състояние. Да осъзнаеш причините за депресията е най-сигурното средство да я преодолееш.
Господин Чински нямаше впечатление убедителните му аргументи да са стигнали до сина му, затова добави:
— И още нещо. Не бива да забравяш за нас, твоите родители, за които ти си всичко. Ако разумът ти не говори, тогава се обръщам към твоите чувства.
Лешек трепна и след малко попита:
— Според тебе, татко, чувствата наистина ли са толкова могъща и заслужаваща уважение сила, че трябва да ги вземаме предвид тогава, когато пред нас възниква Хамлетовия въпрос: да бъдеш или да не бъдеш?…
— Разбира се, Лешек.
— Благодаря ти. И аз съм на същото мнение.
— Ето, виждаш ли, сине. Хайде сега си легни и се опитай да заспиш. Утре сутринта ще си бъдем у дома. Да… Не можеш да си представиш колко тъгува майка ти за тебе. Винаги се е опитвала да изглежда силна натура… Но ти сам знаеш, че под външността й се крие най-голяма нежност. Хайде, спи, сине. Лека нощ.