Влакът спря на малката, така добре позната гара. На перона го посрещнаха госпожа Чинска, Тита Зеновичовна и нейната сестра Анелка, братовчед му Карол с жена си Зулка и други роднини, които обикновено идваха в Людвиково за Коледа.
Престорената усмивка, с която Лешек поздравяваше всички, не можа да ги заблуди: усмихваше се от учтивост. Бяха дошли да го посрещнат възторжено и шумно с желанието веднага да го разсеят, развеселят и въвлекат в безгрижното си ежедневие. Единствена Анелка го наблюдаваше мълчаливо и сякаш съчувствено.
— Колко е отслабнал и тъжен — прошепна тя на госпожа Чинска.
— Постарай се да го развеселиш и се прави, че не забелязваш никаква промяна в него — стисна ръката й госпожа Елеонора. — Той винаги те е обичал.
Четирите шейни с пеещи звънчета пристигнаха пред людвиковския замък, сякаш се връщаха от празнична разходка. През целия ден нито за миг не оставиха Лешек сам. В салона шумно свиреше ту радиото, ту грамофона.
След вечеря най-сетне се озова в стаята си. Тук нищо не беше променено в негово отсъствие. Погледна тревожно в писалището. Дневникът на Мариша беше на мястото си.
Цяла нощ го чете, по няколко пъти прелистваше едни и същи страници, чието съдържание, дори всяка дума, помнеше толкова добре. Заспа едва призори и се събуди късно. Прислужникът донесе закуската и съобщи:
— Баща ви е във фабриката и нареди да ви попитам нямате ли желание да наминете там.
— Не — поклати глава. — Но моля ви да повикате градинаря при мене.
— Слушам, господине.
— Има ли много цветя в оранжерията?
— Както обикновено по празниците. Особено розите тази година са много хубави.
След закуската дойде градинарят и отидоха заедно в оранжерията. Лешек посочваше все нови и нови цветя на учудения човек, а накрая рече:
— Моля всички да се оберат.
— Да ги обера?…
— Да. И ги увийте.
— А къде да ги изпратя, господине?
— Аз ще ги взема.
— Ще излизате ли, господине?
Лешек не отговори и тръгна към изхода.
— Моля, господине — спря го градинарят. — Но вие ми наредихте да откъсна почти всички цветя. Не ми е работа… Обаче не зная дали госпожата…
— Добре. Кажете на госпожата и я попитайте ще има ли нещо против.
— Госпожата замина с колата до гарата и ще се върне чак следобед.
— Тогава следобед ще я попитате. И аз ще тръгна чак следобед.
Лешек не се съмняваше, че майка му ще позволи дори да опустоши оранжерията. Тя, разбира се, веднага ще се досети защо са му цветята.
Върна се в стаята си и се захвана да пише писма. Най-дългото беше до родителите. Кратки и прочувствени до неколцина приятели, официално до полицията и накрая до госпожа Шкопкова. То трябваше да възвърне доброто име на Мариша пред общественото мнение в града.
Тъкмо привършваше с писането, когато на вратата почука икономката Михалевска. Вчера не бе успяла да поздрави Лешек. Както винаги преди празниците, имаше доста работа. Сега беше чула, че веднага след обяда Лешек заминавал, та бе оставила сладкишите на благоволението на готвача, за да се види с господин Лешек и да изрази радостта си, че се е завърнал, слава богу, здрав. Започна да разказва как всички питали за него, кой какво казал, кой какво направил…
Лешек слушаше бърборенето й и изведнъж се сети, че тази жена, жива хроника на цялата околия, не може да не знае онова, за което не му се искаше да пита в градчето.
— Михалеша! — обади се. — Имам една молба.
— Молба ли?
— Да. Не знаете ли… — гласът му секна, — можете ли да ми кажете… къде… погребаха…
— Кого?
— Къде погребаха… момичето, което загина при катастрофата?…
Жената зяпна насреща му.
— При коя катастрофа?
— Тази с мене — загуби търпение.
— Божичко! — викна. — Какво говорите! Що да я погребват?!… Оная Мариша ли?… Шкопковата?… Че тя си е жива!
Всичката кръв се дръпна от лицето му. Скочи от стола и едва не падна.
— Какво?!… Какво?!… — попита с такъв ужасяващ шепот, че Михалеша уплашено отстъпи към вратата.