— Кълна се в бога! — викна. — Що да я погребват? Оздравя си. Знахарят я излекува и го тикнаха в затвора. А тя живее там във воденицата. От хората съм го чувала. Пък и нашият Павелек, тоя в кухнята, със собствените си очи я видял… Божичко! Помощ!…
Лешек се залюля, политна и се строполи на пода. Ужасената икономка помисли, че е припаднал, но го чу да плаче и да произнася някакви несвързани думи. Без да разбира какво става, но с мисълта, че е виновна за всичко това, изтича да викне за помощ.
Цялата компания беше в хола. Връхлетя там и задъхана започна да разправя, че с господин Лешек е станало нещо.
Още преди да свърши, дотърча самият Лешек, прелетя през хола и се озова на терасата, без да затваря вратата подире си.
— Ще настине! — извика Михалеша. — Без палто е. Какво направих!…
В това време той тичаше към конюшнята.
— Бързо впрягайте! — обърна се към първия срещнат кочияш. — По-бързо! По-бързо!
И сам започна да помага. Настана суматоха. От замъка лакеят тичешком донесе коженото палто и шапката му. След пет минути шейната се носеше по пътя към Радолишки. Летеше като вихър, защото Лешек бе взел юздите от кочияша и караше сам.
Главата му беше замаяна, сърцето му удряше като чук. Мислите му се гонеха лудо. Разкъсваха го противоречиви чувства. Изпълваше го огромно радостно щастие и същевременно се задушаваше от гняв. Беше готов да прости всичко на всекиго, беше готов да се хвърли в обятията и на най-големия си враг, а в същото време яростно стискаше зъби. Бяха го измамили! Такава долна, подла лъжа! Толкова време да крият от него, че е жива. Ще си отмъсти за това, ще отмъсти безмилостно!
И неочаквано го обземаше нежност: а тя колко ли е страдала! Сигурно е очаквала да й се обади, да пише, да прати вест. Постепенно е губила надежда, самотна, изоставена, забравена в нещастие от човека, който й се бе клел в любов.
— Дали не ме мисли вече за подлец?…
Скръцна зъби.
И то заради тях! О, това няма да им се размине. Ще зашлеви плесница на онзи доктор Павлицки и ще му отреже ушите на дуел. Нека цял живот помни, че е постъпил като негодник. А майка му?… Тя ще изкупи още по-скъпо жалката си постъпка. Ще й каже:
— Заради подлата ти лъжа твоят син щеше да се самоубие. Лъжата ти излезе наяве. Но смятай, че си убила сина си. Или поне всичките му синовни чувства. Сега и завинаги ще ти бъда чужд.
И никога вече няма да й каже нито дума. Ще замине, ще замине оттука завинаги, и то веднага. Баща си също не иска да вижда. Как можа и той да прикрива с мълчание лъжата на майка му!
— Това ми било родителска любов, да я вземат дяволите!
Отново помисли колко близо беше до нещастието: нали там, във Франция, отдавна възнамеряваше да го направи. Спря го единствено желанието да изпълни последния си дълг към Мариша. Затова отложи, затова се върна тук…
— Сам бог, изглежда, ме е направлявал…
Изведнъж му се стори, че прониква в тайната на своето предназначение, че го очаква голямо, неизмеримо щастие и че не би могъл да оцени това щастие, ако не беше минал през страданието, ако не беше онова безгранично отчаяние, което преобрази душата му.
Замисли се: та животът бе му предоставял толкова радости, успехи, благополучие. Приемаше всичко като нещо естествено, принадлежащо му и обикновено. Не си спомняше поне веднъж да беше изпитал благодарност, да беше пожелал да включи в молитвите си, произнасяни по навик, поне една въздишка на признателност. Трябваше ли да премине през такива тежки изпитания, за да се научи да цени скъпите дарове?… За да ги заслужи, след като е разбрал цената им?… За да дорасне за такова щастие?…
Разсъждаваше по този начин, а понеже при него мислите винаги трябваше незабавно да намерят израз в действие, на първия кръстопът, където имаше кръст, дръпна юздите така, че конете забиха задните си копита в снега, хвърли поводите на кочияша, скочи на земята, коленичи с шапка в ръка и се загледа в малката фигура на Христос, изрязана от тенекия и почерняла от ръжда.
— Благодаря ти, Боже, благодаря ти, Боже!… — повтаряше.
Винаги се е смятал за вярващ, пък и никога не са го измъчвали никакви сериозни съмнения. От дете бе възпитан в религиозен дух, не проявяваше никога излишно усърдие, но и не прекрачваше границите на допустимия минимум на църковните повели. Затова тази молитва пред крайпътния кръст беше откровение за самия него. Досега не е знаел какво е молитва, какви дълбоки чувства можела да породи.