Ала засега щеше да остане тук и да я гледа как разговаря по телефона, после става и крачи насам-натам пред дивана. Очите им се срещнаха в тъмнината, макар тя да не подозираше за присъствието му, защото бе напълно скрит. Сянка в сянката. Мрак, забулен от мрак. Плувец в черното море на нощта.
Не бързаше. Тъкмо напротив. През тези няколко последни месеца, докато името й се изписваше върху кървавите подове, той изпитваше все по-голяма ведрина, топлина, кристална съсредоточеност. Спокойната готовност на човек, изправен пред съскаща змия. Очакващ подходящия момент с всяко свое нервно влакно, с всеки свой мускул.
Нямаше защо да бърза, защото това беше последната глава. Когато свършеше, за него нямаше да има нищо. Нищо. От години се бе потопил в живота й. Следваше я в безкрайните й пътувания, дори понякога следеше мъжа й Стан. Беше й се посветил и ясно осъзнаваше очакващата го празнота, ала това ни най-малко не го смущаваше. Тази пуста вечност без Александра щеше да е неговото удовлетворение, неговото време за размисъл и съзерцание.
Може би просто щеше да стане друг. Да потъне под повърхността на личността, която вече бе създал. Да я приеме. Да се ожени и да има деца. Да продължи да си върши работата, ежедневните си упражнения, хранене и общуване. Да изчезне в обвивката на човека, когото виждаше светът. Толкова добър, толкова благонадежден, толкова взаимозаменяем. Може би това беше неговото бъдеще, след като изпълнеше задачата си, безмълвна смърт на личността, превръщане на вълка в агнец.
Наблюдаваше я, наблюдаваше как се движи, как говори в слушалката, как диша, когато нещо помръдна в периферното му зрение.
Той се отдръпна назад и впери очи в мрака.
На един тъмен балкон през три къщи от там видя лица, две жени, и двете руси, едната ниска, другата висока. И мъж, едър и тромав. Всички стояха до перилата и се взираха в къщата на Александра Рафърти. Чу звъна на чашите им, тихия им смях.
Нямаше да си помисли нищо особено. Щеше да се извърне, да продължи наблюдението си, ако не беше онова странно движение на главата на високата, някакъв тик с косата й, може би отмятане назад, което го накара да затаи дъх. И да се свие още по-навътре в сенките.
Вече бе виждал този език на тялото. Жест, толкова точен, че нямаше никакво съмнение. И преди бе срещал тази жена. Изтекоха няколко секунди, преди да си спомни. Но после всичко го връхлетя с неочаквана яснота, с яркия блясък на осенение.
Беше я виждал, докато наблюдаваше Стан, очевидно негова любовница. На пощенската й кутия пишеше „Дженифър Макдугъл“. Доколкото можеше да прецени, празноглавка. Перушинка на вятъра.
Присъствието й в Сисайд, фактът, че гледаше към къщата на Александра, го накара да се напрегне. Дженифър Макдугъл. Месеци наред бе виждал Стан Рафърти да влиза и излиза от дома й. Беше ги виждал да се целуват за сбогом на предната й веранда. Бе виждал същото това отмятане на коса, жест, който несъмнено трябваше да е зноен и съблазнителен, ала толкова честото му повтаряне го обезсмисляше, превръщаше го в мъртва имитация, в пародия.
Дженифър Макдугъл и двамата й приятели. Не знаеше какво прави тук тя, нямаше нужда да знае. Наблюдаваха Александра. Той се вслушваше в смеха им, в звънтенето на чашите им. През три къщи, два етажа по-високо. Идеално. Наистина идеално.
Барът „Червеният плевник“ се намираше в Грейтън Бийч, на три километра от Сисайд, извън сиянието на градчето, извън магнетичното притегляне на чара му. Шумен и задимен евтин нощен клуб с хиляди бирени кутии, украсяващи лавиците. Вонеше на гранясало олио, мъже с мръсни фланелки, джинси и гумени ботуши пиеха наред с пенсионери с розови ризи и зелени панталони и студенти с нахлупени с козирката назад бейзболни шапки. От време на време на сцената се качваше някой, свиреше на хармоника или банджо или изпяваше една-две песни. В задната стая се играеше билярд на вързано.
Чудесно прикритие за онова, което искаше да направи.
Дженифър Макдугъл и нейните двама приятели бяха тук от половин час. Жените носеха къси рокли, Дженифър — тъмнолилава, тъмнокожата — пъстра. Нещо в по-ниското момиче загатваше, че за пръв път облича рокля.
Шестима мъже се бяха приближили до масата им и бяха отпратени, след което момичетата избухваха в смях. Когато мълчаха, двете се гледаха и се държаха за ръка под масата.
Преди минута той бе проследил един от отхвърлените ухажори на паркинга и със съвсем незначителен физически натиск беше изтръгнал от него паролата за вниманието на тези момичета.