Хванати ръка за ръка като самодиви, момичетата вървяха край вълните и танцуваха като дриади на някой средиземноморски бряг. Макар и на километър и половина от там, музиката от „Червеният плевник“ кънтеше във въздуха.
Всичко беше идеално, идеално, идеално. Великолепна нощ, в която всичко е позволено, в която зъбците на миналото попадат точно във вдлъбнатините на настоящето. В която дланта се притискаше до друга длан в безукорна хармония. В която ин се сливаше с янг.
— Е, каква е твоята история, Норман?
Едрият мъж се тътреше до него, докато навлизаха все по-дълбоко в мрака.
— Нямам история.
Земята сякаш се свиваше под краката му. Малки земетръси с всяка стъпка. Трябва да тежеше сто и тридесет килограма. Здрава плът и муден мозък.
— Защо си с тези момичета? Възрастен човек като теб да се мотае с хлапетии. Защо? И защо им позволяваш да те дразнят? Да ти се подиграват? Да ти извиват носа, да ти се присмиват? Защо, Норман? Трябва да има някаква основателна причина, за да търпиш всичко това. Самоуважение ли нямаш? Да не си идиот?
— Не.
— Приличаш ми на снизходителен баща, който не може да се скара на непослушните си дъщери. Такъв ли си, Норман?
Едрият мъж спря и се обърна с лице към него.
— О, улучих слабото ти място, нали?
Норман напълни дробовете си с нощен въздух и го изпусна.
— Да, да. Струва ми се, че видях нещо да проблясва в очите ти още щом се приближих до вашата маса и попитах дали си им баща. Така е, нали?
— Не.
— Не те бива за лъжец, Норман. Това ми харесва. Истината е важна, не смяташ ли? Най-важната добродетел.
Норман мълчаливо закрачи.
— Разбира се. Тъмнокожата, устатата, Ема, тя ти е дъщеря. Не другата, хубавата Дженифър. Да, естествено. Виждам семейната прилика. Широкото лице на Ема, тежките й славянски скули. Да, разбира се.
Норман отново спря и се вгледа в очите му.
— Кой си ти, задник такъв?
— Аз съм човекът в главата ти, Норман. Онзи, който долавя всяка тайна, циркулираща в кръвта ти. Ема е твоя дъщеря, но ти предпочиташ никой да не знае. Предпочиташ да се преструваш на техен приятел. Защо? Защото спиш с нея ли? Да не си й разтворил краката, Норман? Затова ли е станала лесбийка, защото я е наебал татко й ли?
— Не, по дяволите.
— Жалко. Докъде е стигнал светът, щом едно дете може толкова грубо и злобно да разговаря с баща си? Живеем в тъжен, извратен свят.
— Тя не знае.
Голямото му лице се отпусна и той отправи очи към сенките.
— Какво? Ема не знае, че ти е дъщеря, така ли?
— Не бива да узнае.
— Значи криеш от нея, а? Интересно. И адски странно. Какво се е случило? Имал си любовна връзка с майката на Ема и сега те е срам да разкриеш истината, така ли? Не си сигурен как ще реагира, когато научи. Може да се разяри. Може да те прогони от царството си. И ти си избрал да търпиш подигравките й, за да не рискуваш да научи истината.
— Ще те убия, ако й кажеш.
Норман се извърна и мълчаливо последва момичетата.
— О, божичко — изпъшка той и забърза след едрия мъж. — Сега пък смъртта надигна грозната си глава.
Норман крачеше в мрака.
— Често ли мислиш за смъртта, Норман? За последния дъх? Да не си вманиачен на тема смърт?
Другият не отговори.
— Не ти пука, нали? Усещам го. Ти си от онези, които не виждат голяма разлика между живота и отвъдното. Голяма работа. Нали, Норман? Познах ли?
— Може би.
Той намести раницата на гърба си и усети, че студената кръв се разклаща вътре.
На тридесетина метра пред тях момичетата газеха до глезени в морето и Дженифър игриво плискаше Ема. В нощта се носеше гърленият им смях.
— И това е заради детството ти. Случило се е нещо, нали?
Норман спря и го погледна.
— Кой си ти?
— О, и аз съм измъчена душа. Също като теб, смея да кажа. Предполагам, че двамата сме с един и същ паспорт, членуваме в един и същ клуб. Разбира се, почти не те познавам, но веднага усещам вибрациите на братята си страдалци. Убеден съм, че много си приличаме. Детство без обич, травмиращо събитие. Наранена душа, патологично развитие. Така е, нали? Не съм прекалено нахален, нали? Ти си изгубена душа, човек без съвест и угризения. Толкова студен и празен, че понякога те е страх от самия теб.