Той й се усмихна, пусна бутилката с вино на мекия пясък, замахна с дясната си ръка и я зашемети с удар по бузата. Коленете й омекнаха, но той я подхвана, преди да е паднала.
После обърна тясното лице на Дженифър Макдугъл към лунната светлина. Трябваше да наблюдава очите й. Трябваше да види как страхът се превръща в гняв. В ярост. Трябваше да го види.
Дженифър мъчително преглътна и се опита да каже нещо, но той силно стисна долната й челюст, повдигна я на крака и се втренчи в плитките очи на плиткото момиче.
И я видя. На мястото на ужаса бликаше ярост. Ненавист, отвращение. Имаше достатъчно светлина, за да вижда очите й, да съзре проблясъка на чистата омраза. Ноктите й се стрелнаха към лицето му, ала той се отдръпна. И я остави да види неговите очи. Отражението им в тънкото огледално острие. Позволи й го само за миг — последното нещо, което щеше да види от този свят.
— Дженифър! — изкрещя в мрака Ема. — Бягай, Дженифър. Бягай. Той е убиец. Бягай, Дженифър. Норман е мъртъв.
Ала разбира се, предупредителните й викове вече бяха безсмислени.
Той пусна тялото на Дженифър, обърна се и спокойно зачака дребното тъмнокожо момиче със светлите очи да дотича при него. Това нещастно момиче, което преди няколко секунди бе открило истината за раждането си.
31.
Облечена с бели джинси и тъмнозелена блуза, Алекс седеше на предната веранда и чакаше Джейсън да се върне. Люлееше се и слушаше хрущенето на песъчинките върху чамовите дъски. Очите й блуждаеха през алуминиевата решетка към обгърнатите в мъгла къщи оттатък пътя.
Вятърът носеше аромат, който помнеше от много отдавна, сладко ухание на борови иглички, примесено със силен мирис на море. Тя отново бе онова почерняло от слънцето момиченце, което се люлееше на верандата на жълтата къща. Изпълнено с наивни надежди. Все още там, хванато в капана на невинното минало. Сякаш родителите й я бяха забравили там и бяха потеглили обратно за Маями без нея. Алекс тичаше след отдалечаващия се автомобил със седящото на задната седалка тъмнокосо момиче, което се озърташе през рамо и гледаше през задния прозорец, докато тя тичаше ли тичаше и не можеше да ги настигне.
В колежа бе чела един философ, който беше установил, че настоящият момент продължава едва от три до дванадесет секунди и всичко друго е спомен.
От три до дванадесет секунди. Сочното късче портокал, което лапаш, внезапната киселина в устата ти. И после изведнъж нещо друго. Острият звън на телефона. И пак нов момент. Безкрайна върволица от кратки интервали, вечно настояще. Постоянно редуващи се мигове, завинаги изчезващи след секунди.
Но споменът също се появяваше в тези от три до дванадесет секунди. Така че всеки миг от миналото бе заложник на капризите на настоящето. И случилото се вчера трябваше да се пречупи и обагри през призмата на момента. Дори Дарнъл Флинт нямаше да съществува, ако Алекс не го съживеше. Сякаш миналото изобщо не беше минало, а само последователност от избрани спомени.
Точната история зависеше от точната журналистика, от поддържането на архивите. Но как можеше да съществува такова нещо? Нима детето разбираше тези неща, за да им обръща внимание? Какво да помни и какво не. Колко пъти заради леко преместване на визьора Александра Колинс бе пропускала някаква комета, пресякла хоризонта на младежкото й небе?
Същият някогашен философ описваше миналото като палимпсест — древен пергамент, изтрит, за да напишат отгоре му нещо друго, пергамент, чиято повърхност неизбежно носи следите от предишни текстове. На мястото на старото идваше нещо ново, ала миналото никога не изчезваше напълно. Оставаха сенки, едва забележими резки, година след година, пласт след пласт, докато текстът на настоящето се превърнеше в хаос от недоизтрити изречения.
Джейсън се върна малко след един часа след полунощ. Беше пиян и мокър, и носеше джинсите, ризата и обувките си в ръце. С олюляване се качи по стъпалата, блъсна се във външната врата, избухна в смях, после допря показалец към устните си.
И се приближи към нея, като влачеше мокрите си дрехи след себе си.
Наведе се да я целуне, но тя не му позволи. Той запремигва, наведе глава и вдигна ръка като бойскаут, който полага клетва.
— Попаднах на засада — каза Джейсън.
Острият му дъх я накара да извърне глава.
— Може би е по-добре да си легнеш.
— Не, дойдох да те взема. Да поплуваме. По лунната пътека в морето. Страхотно е. Ще ти хареса. С ония хора от „Бъд & Алис“, готвачът и келнерите, затворихме бара и отидохме да плуваме. Да плуваме голи. Разказах им за теб, обещах им, че ще те доведа, затова се връщам. Всички са голи. Страхотно е. Ще ти харесат. Искат да се запознаят с теб.